сериозни. И аз много ви моля да подходите с разбиране, за да можем и ние да отвърнем със същото. Разберете ме правилно, камарадо!
Камарадото обаче вече бе престанал да разбира каквото и да е. Молбата на Язон той явно бе изтълкувал по своему, защото изведнъж стана червен като рак и закрещя не със своя глас:
— Аз съм муфатиш! Това гордо звание се получава у нас само по заслуги! Ние, муфатишите, се славим по цялата Галактика със своята пунктуалност, строгост и неподкупност! Как смеете да разговаряте по този начин с мен?
Направи секунда пауза, овладя се и продължи вече почти спокойно:
— Вашето поведение изобщо не ми харесва. Всичките ви обяснения са крайно неубедителни; агент на Специалния корпус без специални документи! Това е нечувано! И между другото, в паспортите ви не е отбелязано, че сте мъж и жена. Май само лъжете. Всичко казано от вас до този момент е само лъжа. Ще бъда принуден да ви изпратя на персонален оглед на вещите, дрехите и телата ви.
След като произнесе словото си, гордият от себе си муфатиш натисна клавиша за извикване на подкрепления, и само след секунди до него вече бяха застанали двама въоръжени до зъби полицаи.
Те размениха бързо няколко думи на местното наречие, което Язон за съжаление не владееше при всичките си изумителни лингвистични способности. Някога беше научил няколко дархански думи на кРъст, но това беше много отдавна, а местният език се отличаваше силно от всички широко разпространени наречия в Галактиката. Така че от потока не само трудно разбираеми, но и невъзпроизводими фрази, той успя да разчлени две често повтаряни думи: «афш», което означаваше багаж (Язон не беше много сигурен дали се бе досетил за смисъла или думата бе изплувала в паметта му), и «мухарриб» — това беше прозвището, с което се обръщаха към него с явното желание да го оскърбят. Обаче ситуацията се развиваше по такъв начин, че не благоприятстваше практическите занятия по дархански език.
Язон изведнъж си представи, как тази доблестна компания започва да обискира Мета, и потрепера. Отначалото сметката им ще се открие с три трупа, а после… Очевидно, после и самите те щяха да стана трупове. Едва ли Мета дори при всичките си изключителни възможности щеше да успее да избие до крак целия състав на дарханската полиция.
— Камарадо, послушайте — започна деликатно Язон, радвайки се на факта, че Мета не разбира и бъкел от есперанто. — Уверявам ви, няма никакъв смисъл да правите обиск, тоест персонален такъв. Освен това жена ми, с която все още сме само сгодени, но не сме венчани официално, не понася фамилиарно отношение и всякакви такива насилствени действия. Имайте предвид, че тя е спортист и голям специалист по стрелба, а в последно време не е добре с нервите.
— Съчувствам ви, камарадо — откликна чернокожият муфатиш, усетил превъзходството си, който заговори вече едва ли не приветливо. — Съчувствам ви, но законът си е закон. И ако вие нещо не сте разбрали правилно, бързам да ви обясня, че дамата ви ще бъде обискирана от жени.
Той натисна още един клавиш и се появиха две миловидни момичета с деликатни черти и кожа с цвят на графитна смазка.
— Моля ви да ме последвате в камерата за обиск — обяви граничарят и така гадно се ухили, че на Язон за миг му проблесна: Мета ще я обискират, разбира се, тези черни момичета, но интересния процес ще бъде наблюдаван не само от похотливия граничар, но и от още цяла орда негови приятелчета. Очевидно в камерите за персонален обиск имаше монтирани камери, затова и всички така се радваха, предвкусвайки насладата! Е, момчета, съжалявам, но няма да ви стане играта.
Преди много години Язон беше прекарал известно време на Дархан. Беше изкарал една приятна почивка на крайбрежието на топлото море след изнурителните натоварвания край игралните маси на планетата Мехаут. Дархан от край време беше много специално място във Вселената. Тук, в държавата на религиозните фанатици, свято се спазваха заветите на някой си древен пророк, беше забранено почти всичко: наркотиците, алкохола, тютюна, проституцията, хазартните игри, хомосексуализмът, уличните шествия, разговорът на глас на древни езици, силната музика, превишаваща петдесет децибела, плюенето и секненето на публични места, ходенето на ръце (последният пункт се струваше особено смешен на Язон до онзи момент, в който той не научи, че към ходенето на ръце се причисляват всяко докосване на почвата с предните крайности.) Накратко, изтървеш ли нещо на пода или на земята — забрави го. Не бива в никакъв случай да се докосва земята с ръце. Всичко, което е паднало на земята, след залез слънце се прибира от представителите на низшите касти. А хората с благороден произход не смеят да докосват земята или пода дори и само с пръстите. Местните закони наказваха строго всяко нарушение. Всеки можеше да бъде изправен пред съда, без значение на пол, възраст, и гражданство. Имаше случаи, когато представители на много богати планети биваха принудени да прекарат месеци зад решетките на ужасните дархански затвори, докато на междуправителствено ниво се пазаряха за размера на залога за освобождаване. Сумите всеки път бяха астрономически.
Да, планетата Дархан беше прекрасно място за отдих на високонравствени хора, укрепващи здравето си, и не считащи скуката за най-голямото зло във Вселената. Любителите на истинските развлечения, в целия спектър — от позволеното до непозволеното — летяха на съседната Касилия. Касилийските морета и реки по половин година се покриваха с лед, лятото там по правило беше студено, затова пък в планините, под покривите на разкошните солариуми, ресторанти, зимни градини, казина, публични домове и дансинги, кипеше здраво. Някой на времето се бе пошегувал, че на Касилия било разрешено всичко, дори и това, което е забранено, а на Дархан е забранено всичко, дори и онова, което е разрешено.
По този начин коренните жители на Дархан още от детство оставаха лишени от по-голямата част от житейските наслади. Тези морални уроди с израстването си се превръщаха в тайни наркомани, потенциални убийци и сексуални маниаци, жадуващи всякакви забранени удоволствия с истеричността на освидетелствани идиоти. Язон си спомняше как около големия международен плаж в Дурбаид седяха дарханци, закътани в традиционните, предписани от религията сини балтони, и с часове наблюдаваха със силните си бинокли как се къпеха чуждопланетните жени в тесни бикини-прашки. Законът забраняваше на дарханците, както на мъжете, така и на жените, да разголват тялото си на публично място, а до международните плажове не им се разрешаваше да се приближават на по-малко от петстотин метра. Язон и съчувстваше на тези странни хора, и им се присмиваше. Сега обаче не му беше до смях. Тези уроди се канеха всеки момент да оскърбят Мета, а Мета умееше да се защитава. Пък на практика кой би могъл да я оскърби? За какво въобще се притеснява!? Та това беше повече от смешно. Нали всеки средностатистически полицай ще започне с разоръжаването й. А обезоръжаването на един пирянец е процес, който когато и да го започнеш, ще си свършил още преди това. Въобще, скучен процес.
Да, значи неслучайно нещо му бе подсказвало по време на полета, че на тази сурова планета конфликтът с властите ще е неизбежен. В плановете му обаче не влизаха престрелки още на космодрума. Той с трескаво отчаяние търсеше изход от възникналата ситуация.
Както винаги, помощта се появи съвсем неочаквано. Един много мургав, но по-скоро от космическия загар, отколкото по природа, мъж изникна до тях с ослепителната си усмивка от бисерни зъби. Беше облечен в елегантен светъл костюм, чиито белоснежни лацкани подчертаваха благородната красота на златистошоколадената кожа и синкаво-черните му коси.
— Другари, моля за извинение, това са наши приятели, приятели на планетата ни — започна той с леко запъване на есперанто.
Работата очевидно не беше в произнасяните думи, а в статуса на появилия се мъж. Той махна с ръка; на опъката страна на китката му блесна ярка значка; Язон не успя да прочете надписа, но всички дарханци скочиха като един, и малко остана да изтракат усърдно с токове. Язон проумя, че опасността беше отминала, шумно въздъхна, и като притвори за миг очи, се обърна на интерланг към непознатия:
— Дойдохте тъкмо навреме. Много ви благодаря.
— О, аз съм щастлив да ви приветствам на нашата планета — откликна мъжът, превключвайки с радост на интерланг. — Казвам се капитан Кортес. Следвайте ме, моля.
Мета отмести погледа си от ваксаджийско-черното лице на суровия граничар върху бисерно- шоколадовата усмивка на Кортес, и очите й недвусмислено излъчиха «От трън, та на глог.» Движението обаче обещаваше да е по-интересно от престоя на космодрума; и двамата бяха солидарни в това си мнение.
Пътят към изхода на улицата минаваше кой знае защо през един безконечен коридор без врати, сякаш отново бяха налезли в телескопичния трап. Дали този загадъчен Кортес не ги водеше във
