вече близо до пировата си победа. Но той не бързаше, бавно-бавно се приближаваше към целта и изчакваше най-добрия момент, сякаш му беше предварително известно, че такъв непременно ще настъпи.
На всички шейсет и четири екрана се разгръщаха сцени, една от друга по-смъртоносни. Морган обаче нехаеше за загубите, той бе успял да преодолее първоначалната лека паника. Сега в централния уголемен сектор на екрана постоянно мигаше Епицентърът.
— Съобщете ми броя на жертвите до този момент — нареди капитанът, без да се обръща конкретно към някого.
Въпросът прозвуча директно по системата за директна връзка. Та нали на борда на флагманския кораб бяха останали не повече от четиридесет души — всички бяха свои, най-надеждните, проверени по стотици пъти и начини. За тях не можше да има тайна информация.
— Броят на загиналите е надхвърлил хиляда души — откликна Мисон. — Точното число е невъзможно да се установи. Мени се всяка секунда. Ранените са по-малко от сто. Много е трудно да се евакуират от бойното поле. Сам разбираш, Хенри, тук цари законът на джунглата — зверовете не лекуват ранените си.
— Добре — отвърна Морган (макар че какво хубаво можеше да има в това?). — Изпрати техническо подкрепление на отряда на Мадам Цин. Те настъпват добре. Нека не спират…
След това се свърза с Ричард Скот, чиято група се придвижваше през джунглите още по-успешно. Флибустиерите от звеното му без губят скорост изгаряха всичко живо по пътя си. Скот и компанията му още от самия кораб се придвижваха в малки индивидуални или двуместни скутери на магнитни възглавници, използващи като оръжие за нападение така наречените апарати за локална анихилация със сферично действие. Глупавите пирянски твари се събираха и се стоварваха на огромни купища върху напредващите под форма на клин невиждани машини. Животните налитаха като пеперуди върху пламъка на свещ, и мигновено се превръщаха в сива пепел и черни сажди, без да успеят да захапят каквото и да било или да се впият. А растенията изгаряха в този адски огън още по-бързо. И което беше още по-ценно, през оставената след групата на Скот разтопена стъкловидна маса не можеха да пробият нито живи корени, нито насекоми, нито най-отчаяните гризачи с киселинна слюнка.
Локалните анихилатори бяха новото секретно оръжие на флибустиерите, което Мисон сам беше измислил, изпипал до съвършенство и пазил за краен случай, и поради това до този момент не го беше показвал никому. Язон и Мета също го видяха за пръв път и пирянката не можеше да откъсне горящите си от възторг очи от това зрелище.
— Мисон, защо по-рано не си ми казал за това оръжие? — запита го тя по интеркома.
— Нямаше заповед — откликна вяло изобретателят на оръдия на смъртта.
Морган чу разговора им и като премина шеговито на «вие», обеща:
— Победим ли, и ще ви подаря такъв скутер, мадам. С него ще можете да изоравате всяка богата на биологически видове планета.
После се обърна към Скот:
— Дик, чуваш ли ме?
— Да, сър.
— Не е ли време да спрете и да оцените резултата, като се прикривате със защитното поле?
— Не, сър. Не съм привикнал да спирам когато атакувам.
— Забравяш, Дик, че това не са хора. Това са безмозъчни твари, които се плодят с чудовищна скорост. Ако станат още повече, просто няма да ти стигне енергията. А и аз няма да съм в състояние да те подкрепям с насочен лъч от «Конкистадор», защото ти сега се намираш извън зоната на пряка видимост. А и не на последно място, да не си забравил колко струва всичко това?
Скот мълчеше и Морган раздразнено повтори въпроса си:
— Хей, Дик, разбра ли какво те питам?
— Честно казано, сър, не съвсем — протодушно отвърна Скот. — Не мога да спра и на никого не мога да заповядам да спре. Момчетата ми така са се увлекли, че направо умират от удоволствие. Знаеш ли, тук сме пресметнали, че трябва благополучно да се доберем до морето, и веднага щом свършат джунглите, разходът на енергия рязко ще спадне. Още малко, сър, и ще ги избием всички.
Изглежда Скот наистина си вярваше, че е по силите на един отряд да изтреби всички пирянски твари. Това беше повече от трогателно, но едновременно с това и повече от глупаво.
Морган изключи връзката и се върна към проблемите си над Епицентъра.
Неочаквано в полезрението на следящите уреди на флагманския кораб се показа неголям обект, надвиснал в удивителна близост до пресметната от Морган точка на Епицентъра и буквално над самата вода.
— Язон, какво е това? — разтревожено запита Морган. — Да нямат охрана? Да го събарям ли веднага?
— Опазил ни Господ, Хенри! — секна го Язон с дежурната си фраза. — Това е един от хроникьорите ми.
— И какво, значи ще се озове преди нас в Епицентъра ли? — полюбопитства уж на шега Хенри, но с осезаема обида в гласа.
— Е, не! — засмя се Язон. — Просто иска да запечата за поколенията този тържествен момент. Все се каня да ти обясня, Хенри: най-доброто, което в момента наблюдаваш, се заснима именно от моите хроникьори. Твоите любителски камери, имам предвид онези, които са вградени в бойните ти машини, никога не биха успели да запечатат такава пълна представа за битката.
— Да не искаш да кажеш, че хроникьорите ти на планетата вече не са шестима, а много повече?
— Ами разбира се, Хенри, те са почти стотина. Искат да заснемат за историята всичко, а нашата операция придоби небивал размах. Това беше и изненадата ми за теб. Нали помниш когато вчера отсъствах за малко от кораба?
Морган все още вярваше на Язон. Нямаше ли му доверие, просто нямаше да го пусне предния ден в космоса. Той отдавна го имаше за верен съюзник, който воюва съвместно с флибустиерите на взаимноизгодни условия. Именно така! Не да разсъждават за горещите си един към друг чувства — а само за изгодата. И двамата бяха на «ти» с въпросната материя. Само че сега тази съвсем неочаквана информация изведнъж нещо не се понрави на Навигатора. Ама че изненада му сервираха! Това чрезмерно количество хроникьори му се виждаше направо кощунствено. Той, Хенри Морган, губи хиляди момчета, топи се бойният състав на най-доблестната армия в Галактиката заради великата победа и бъдещото могъщество, а тези, с извинение, герои, без да изпитват дори и капчица съчувствие към хората му, влезли в такава битка с тая чудовищна природа, слизат в пъкъла, не стрелят в никого и рискуват живота си просто заради някакви си дискове със записи. Морган направо се сгърчи при тая мисъл. Цялата битка се превръщаше в нещо безкрйно карикатурно под наглите и безочливи камери. Кредитът от доверие към пратеника на боговете се топеше като сняг под юлско слънце.
За щастие на Язон обаче Навигаторът нямаше много свободно време да разсъждава над някои странности в поведението му. Нали сега се налагаше да се спускат спешно към повърхността на океана. Докато там, над водата, продължаваше да е все така примамливо тихо.
А Язон долови настроението на Морган и злорадо си помисли: «Охо, ако само знаеше каква е работата в действителност! На теб ти става криво, че някой в бъдеще ще се любува на смъртта на флибустиерите ти, а може би дори и да се наслаждава над неуспехите им. А през това време на стотици обитаеми светове именно сега, в пряк ефир, милиарди хора следят развоя на пирянския армагедон. И не само с наслада, не само със смях, но най-главното — с тръпката на хазарта!»
Планетата Мехаут. В най-старото и знаменито казино «Мъглявината» човек игла да хвърлеше, нямаше къде да падне.
При това никой не играеше на карти, никой не хвърляше зарове, и дори голямото колело на рулетката стоеше в покой вече много часове. Погледите на всички бяха приковани само върху екраните. Кой истински играч би устоял на изкушението да заложи в такава суперигра? Подобни сцена като тази в момента те бяха виждали само вечер по домовете си на домашното видео, лениво ругаейки тъпоумните създатели на изтърканите сюжети, слабото техническо изпълнение на специалните ефекти, нелепо избраните места за снимки, бездарната игра на оядените актьори… Сега всичко беше наистина! Главите им
