станал онова, което си сега. Е, а колкото повече жертви дадат пиратите, толкова по-добре. Това е повече от елементарно! Морган, след като изгуби армията си, ще престане да чупи стойки, и да заплашва всички в Галактиката, а вместо това ще допълзи на колене да проси пари за нови проекти и авантюри. А при кого ще допълзи, как мислиш, Род? Ами разбира се, че при теб, Род!»
Роджър Уейн понякога много си падаше по разговори с Роджър Уейн. Можеше мислено, а можеше и на глас. Това успокояваше и укрепваше самочувствието.
— Чънк! — извика той заместника си. — Измисли нещо за транспорта, моля те.
— За какъв транспорт, сър?
— За парите, Чънк. Цялата тая каша на Пир скоро ще приключи. И ще ни донесе големи печалби. Доста от уважаваните от мен колеги и контрагенти направиха залаганията си чрез разписки за дълг, а сега — познавам си ги аз! — по-скоро ще се разплащат с пари в брой. Така че, Чънк, трябва да преценим с какво ще прекараме цялата тая камара пари, къде ще ги складираме и как да осигурим безопасност.
— Добре, шефе, ще обмислим всичко.
— Действайте. Нямате много време.
Как обичаше само да издава такива заповеди! С една такава аристократична небрежност и ленивост. Как само обичаше себе си и своите неизменно успешни операции!
И само едно нещо глождеше мозъка на Уейн: присъствието на Язон динАлт на борда на флагманския кораб на ескадрата на Морган. Макар и да беше банкер и фактически собственик на една от най-богатите планети, със знания и способности далеч над нивото на средностатистическото мнозиноство в Галактиката, той не можеше да обясни какво именно го бе накарало да застане нащрек, но… Уейн същи беше своего рода играч и притежаваше онова особено чувство, с което се отличаваше всеки професионалист, и което му подсказваше, че Язон ще го надхитри. Кога? Как? Какво още имаше да стане? Какво можеше да направи? Не знаеше. И сега просто чакаше резултатите, докато се любуваше на мащабното смъртоубийство на Пир и се радваше на успехите и на двете страни. Да, точно така — и на двете.
Дархан. На съседната на Касилия планета, както е известно, хазартните игри бяха забранени. Но тъй като бяха адепти на Единния бог Тхахаба, правилните дарханци също следяха събитията в другия край на Галактиката. Те получаваха известията за събитията под формата на последни новини. «Това зрелище съдържа съдържа много кръв, но какво да направим, потърпете, братя, — разясняваха свещениците. — Виждате ли колко лошо живеят неправилните, гледайте и запомняйте. Това може да се гледа, дори е необходимо да се види. Въобще, братя, когато убиват неправилните, не чак толкова голям грях да се гледа, братя!»
Урановите крале пък на Дархан, разбира се, бяха изпратнили свои емисари на Касилия и под чужди фамилии заложиха големи суми във «Вселенския тотализатор». Който имаше много пари, на него всеки бог във всички времена прощаваше нарушенията на забраните и дори неверието.
Радом. Един от най-първите граждани на планетата, авторитетът първи ранг Гроншик, също не пропусна да завърти колелото на фортуната, да изпита съдбата в голямата игра. За това, на кого трябва да заложи, той бе разбрал лично от Роджър Уейн, така че бе заложил на когото трябва. Само дето в момента, гледайки в екрана, където пълчища гладни шипокрили дохапваха едва шаващите тела на неговите приятели-пиратите, натъркаляни по залитата от кръв трева, Гроншик изпита истинска мъка. Не, не за изгубените милиони — на първо място в мисълта му беше главатарят на флибустиерите, с когото така добре се работеше.
«Напразно се пъхна в тоя ад, брател! — мислено кореше радомчанинът Хенри Морган. — Ох, знам си аз, напразно! Дори и да не те убият, няма повече да си старият Морган, няма… Какъв доставчик само беше! Какъв купувач! Винаги на едро, само на едро. А каква подкрепа само ми оказваше! — страдаше Гроншик. — Ех, не биваше при последната ни среща да си вземам обратно символа на късмета. На теб ти беше далеч по-нужен, проклети да са тия наши традиции!»
И накрая Клианда. Там бе станал най-удивителният случай, разказът за който обиколи всички видеопрограми на Галактиката. Един таксиметров шофьор, който бе поставил видеоекран на арматурното табло, така се увлякъл в хода на пирянските сражения, че на практика забравил, че е зад волана.
— Вижте, само погледнете, госпожо! — възхитено бълвал той с гласа на бейзболен коментатор, — вижте само как са го подредили оня!
— Кого? — не разбрала пасажерката, и този въпрос се оказал съдбоносен и за двамата.
— Ами ето го, госпожо, не го ли виждате? — започнал да обяснява таксиметровият шофьор.
Но тя вече нищо не виждала освен стремително приближаващият се осветителен стълб.
— Ей! — закрещяла ужасена жената, — а вие виждате ли накъде карате?
Въпросът й бил съвсем резонен, но малко закъснял. Стълкновението било невъзможно да се избегне. Впрочем, системите за безопасност сработили идеално: пасажирската седалка за миг катапултирала, като по време на полета се превърнало в стандартната обгръщаща възглавница, и в крайна сметка дамата се отървала само с лека уплаха, дори синини не получила, докато шофьорът него ден нямал късмет. Прекършеният на две осветителен стълб се стоварил върху нуклеомобила точно по оста на седалката му. С две думи, от таксиметровия шофьор не останало много за погребване.
Това беше първата жертва на пирянското сражение, настигната от смъртата на хиляди парсеци от мястото на събитията.
Язон винаги се бе отличавал с богата фантазия, и макар все още да не знаеше кой, къде и кога ще отреагира на разиграващия се на Пир армагедон, той с лекота си представяше десетки планети, на които бе стъпвал кракът му, и най-различни хора, залепени като с магнит към екраните. Представяше и си мислеше, че при цялата езуитска извратеност на съграденото от него наказание, флибустиерите си го заслужаваха. Професионалните убийци, отнемащи безжалостно чуждия живот, изтребващи с радост невинни хора, заслужаваха съдбата си никой да не изпитва жалост към тях, и професионално да се радват на смъртта им.
Глава четиринадесета
Съвсем наскоро Язон наистина бе напускал «Конкистадор» с тайна цел. Разбира се, не заради общуването с «хроникьорите». Журналистите отдавна бяха получили карт-бланш, и броят на видеооператорите и телевизионните коментатори никъде не се уточняваше в договора. Язон излетя в пространството, за да може, след като се отдалелчи от зоната на прехващане на радиовръзката, спокойно да установи връзка с Кърк.
Преди още операцията «Смърт на света» да започне, той, естествено, бе мечтал за множество дръзки постъпки, но така и не рискува да извърши нито една стъпка, способна да предизвика подозрение. Боеше се да произнесе дори и една излишна дума. Та нали най-важното беше да не изплаши флибустиерите! А когато този процес тръгна, с всяка измината минута ставаше все по-ясно, че вече е невъзможно да бъде спрян. И такива като Ричард Скот бяха най-сигурните му съюзници, разбира се, без дори и да го подозират. А такава планета като Пир можеше да завлече в безкрайна война, като в блато, дори и хора, непристрастени към кървави побоища и жежка стрелба.
Не беше минал и половин час от началото на десанта, когато той вече бе престанал да се безпокои, че планът му може да претърпи провал, и съвсем нагло обяви на Хенри Морган, че му се налага за малко да напусне кораба поради един твърде конфиденциален сеанс на връзка. Да кажем, да си уговори среща с любовница тайно от Мета. Той беше готов да чуе от Морган суровото «Няма да стане!». Или дори да се наложи да бяга от блестящата стомана на сабята на Морган. Дори и да го пуснат, рискуваше са открие закачена опашка подире си.
Нищо такова обаче не стана. Степента на доверие на Морган към Язон бе достигнала най-високата си точка именно в началото на щурма. Освен това той се канеше да отлети действително без Мета, а внимателният и неглупав Морган вече достатъчно добре беше проумял, какво представляват един за друг Язон и Мета. Беше ясно, че сам нямаше къде да се дене.
Общо взето, сеансът на връзка се състоя почти навреме и при идеални условия. За всеки случай при
