го побираха с труд, но там, на далечната Пир, в същия момент, човешка кръв се лееше като река и милиони чудовищни мутанти, породени от побеснелите флора и фауна, изгаряха в пламъците.
Да, там входът за обикновени зяпачи беше забранен. Та нали дори един любител да погледа отблизо на живия кошмар рискуваше да наруши естествения ход на събитията, оказвайки се не на мястото си някъде в самия пъкъл. Журналистите бяха друга работа. Те предоставяха на всеки зрител щастливата възможност да се чувства едва ли не на бойното поле. А пък заможните граждани, уютно разположили се в креслата на казиното с цигари и чаши вино направо можеха да считат себе си за участници в сраженията. Нали там изгаряха, възраждаха се от пепелта и отново изгаряха техните пари! А за парите си, особено когато са повече, човек понякога го боли повече, отколкото за собствения си живот.
Лусуозо. Местните хорица винаги се бяха славили с кроткия си нрав и удивителна невъзмутимост. Те също бяха вложили пари в играта, те също не изключваха телевизорите си и наблюдаваха последното полувреме на безпрецедентния мач «Ямайка-Пир». Никакви събития обаче в чужди светове не бяха способни да откъснат аборигените от Лусуозо и гостите на разкошната планета от приятните занимания. Знаменитите центрове за подмладяване, ресторантите, баровете, шоу-клубовете, казината, плажовете, салоните за масаж, фитнес-залите, пистите за атомоциклите — всичко си работеше в предишния ритъм. Разбира се, почиващите, развличащите се, обслужващият персонал и дори полицията не забравяха от време на време да хвърлят по някой друг поглед върху екраните. Нали хората тук бяха все богати и всички бяха заложили големи пари на «Вселенския тотализатор». Обаче самата атмосфера на планетата не способстваше за възникването на напрежение, ажиотаж и кипене на страстите. Тук без да бързат разменяха мнения за възможната гибел на цели цивилизации между две чаши бира или две топки в кегелбана. Тук пресмятаха количеството избити флибустиери докато се киснеха в прохладния басейн след фурната на сауните, и се любуваха на крупните кадри на кървави двубои, докато в същото време надаваха другото око към състезанията на хиподрума, където се състезаваха копитни зверове от различни планети.
Зунбар. На тази много делова планета не се наблюдаваше масово увлечение към «Вселенския тотализатор». Но в един от най-високите и разкошни домове на столичния град Джунтаун, в компанията «Медикъл Трейд Билдинг» никой не работеше през този ден. Всички, от членовете на Съвета на директорите до най-дребните чиновници и секретарки, получиха разрешение да зарежат работата си до приключването назаключителния репортаж от планетата Пир. И вече беше ясно, че работата отива към края си: силите и на двете страни бяха на привършване. Само дено не беше още ясно кой ще е отгоре…
Всички сътрудници на компанията отлично знаеха какво важно значение има тази битка за шефа им, а следователно, и за тях. В случай на победа във «Вселенския тотализатор» общият капитал на фирмата трябваше да нарасне едва ли не с десет процента, а това носеше съществено увеличение на заплатите им, да не говорим за това, че много от тях на свой риск бяха залагали индивидуално. И разбира се, от чувството на солидарност поддържаха екстравагантнотно мнение на собственика на «Медикъл Трейд» Роналд Сейн — всички бяха на страната на Света на смъртта.
Доли и Робс седяха в кабинета на баща й. Тъй като показваха тъкмо триумфалното придвижване на Ричард Скот към морето, тя нервно запита:
— Татко, а ти как мислиш, наистина ли ще победят?
— Разбира се, детето ми — уверено отвърна Сейн с добра усмивка.
Но и увереността и усмивката му бяха насила. Кого искаше да заблуди? Не успя да илзъже дори и себе си. Почувствал фалша в собствения си глас, Роналд реши да улови иницативата в разговора в ръцете си.
— А на теб какво ти подсказва интуицията?
— Интуицията ми позсказва, че ти самият в нищо не си уверен — отвърна печално Доли. — А за Пир… Честна дума, не знам, тате. Да четеш мисли и да виждаш в бъдещето съвсем не е едно и също. Язон звъня вчера и ме уверяваше, че всичко върви по плана. А днес общувах с Миди — тя направо е в паника. Пирянците са я загазили страшно. Нервите им са на косъм. Всички искат да влизат в бой и като едното нищо могат да ги изтърват. И тогава целият замисъл на Язон отива на кино. Миди с последни сили ги удържа от съдбоносната крачка.
— Не разбрах — каза Сейн. — По какъв начин ги удържа?
— Ти пък татко, ами като мен и тя умее да внушава. Арчи все си мечтае да използва енергията й за опитомяване на животните, както са го правили от векове на Пир «говорителите». А нали биополето на Миди е по-мощно, отколкото на всички «говорители» от Света на смъртта, взети заедно. И виждаш ли сега на какво й се налага да прахосва таланта си?
— Такава била работата значи — само произнесе Сейн.
В този момент Робс не се удържа и възкликна:
— Не, вижте само какво става!
Групата на Скот, която успешно се бе добрала до крайбрежието, след като бе напуснала скутерите си и поставила грамотна охрана покрай разсечените на две джунгли, си бе устроила истинско празненство на брега. Пиратите тържествуваха, хвърляйки погледи върху правата и широка като блестяща зунбарска магистрала ивица на просеката, която оставаше след тях. Солидни, възрастни мъже скачаха като малки момчета, прегръщаха се един друг, търкаляха се по пясъка, къпеха се в морето направо с дрехите, в ивицата на прибоя, а единичните птици и морски животни, проявяващи неуместно любопитство, унищожаваха дори без да вдигат пистолетите, с един или два прости размаха на сабите.
И Роналд Сейн изведнъж изрече (този път мрачно, но затова с дълбощо нътрешно убеждени):
— Нищо няма да могат да направят! Дори и да избият всички зверове, пирянците веднага ще ги унищожат. Те никога няма да им го простят.
Последната мисъл беше донякъде парадоксална, но той изведнъж, подробно си представи, сякаш това вече се беше случило, как могъщите, непобедими пирянци разстрелват в упор ненавистните им бандити. Той с такава невероятно яснота си представи тази сцена, че просто се задъха от радостно предчувствие. Той жадуваше за кръвта им, мечтаеше да стане свидетел на мъките им. Да, той съзнаваше, че това не беше хубаво, че в живота изобщо не бива да има такива чувства. Но нима някой можеше да осъди човека, на когото само преди месец бяха избили цялото му семейство, а единствената му дъщеря бе оцеляла по чиста случайност?
— Язон няма да им позволи да отлетят от планетата си — добави кой зане защо Сейн.
— И аз така смятам — каза Робс.
Фактически осиновен от Сейн, той веднага бе престанал да се чувства пират. А и таткото, честно казано, заради единствената си дъщеря беше готов да приюти и крокодил до себе си. А и обще взето, Робс вече почваше да му харесва.
И в този момент, сякаш по поръчка на зунбарските зрители, картината на екрана се смени и сега можеха с удоволствие да наблюдават как последните бойци от един от най-многобройните подразделения — отрядът на Паоло Карачиоли — меланхолично биваха дояждани от мъхестите копитни рептили, които така и така не отстъпиха от позициите си сред обширните блата на юго-източния архипелаг.
Касилия. Роджър Уейн използваше за поддържането на максимално пълен контрол върху бързо променящата се ситуация един огромен полиекран, подобен на този на Морган. Като при това върху него се извеждаха не само кадри от различни региони на планетата Пир, обгърнати от пламъците на войната, но и най-важните точки на собствената му планета. Първата държавна борса, най-крупните банки, няколко водещи завода, казиното «Касилия», вече напълно възстановено, космодрума Диго…
Уейн само прехвърляше поглед от една картина на друта и тябваше да признае, че всъщност всичко протичащо на екрана му доставяше голяма радост. Привикнал още от най-ранна възраст да бъде уверен в себе си, той и сега не се съмняваше в окончателната си победа. Вярно, когато на десет екрана наведнъж мерзките твари вземаха връх, той леко побледняваше. Но само толкова — подобен страх гъделичкаше нервите, усещането дори беше приятно. А бледността… какво пък, побледняват само уверените в себе си хора. Неуверените се изчервяват…
«Род — обръщаше се той към себе си, — ти заложи на флибустиерите, значи флибустиерите ще спечелят. Не може да бъде другояче. Та нали на теб винаги ти е вървяло, Род. Без този късмет ти не би
