дясната си ръка с палеца нагоре — за всички, които можеха да проумеят смисъла на този тържествен и радостен жест.
Глава тринадесета
Суровата, но кратка зима на северното полукълбо на Пир беше сменена от бурна пролет с шумните й придошли от топенето на снеговете потоци, рядка кал по ливадите и горските просеки, със стремително извисяващите от пръстта хищни стъбла с напъпили пъпки и разпукващи се цветове, излъчващи всевъзможни отрови, с облаците пробудили се гладни насекоми. Особено се разрастваха ятата птици, които мигрираха с идването на пролетта, както и скитащите в търсене на храна най-разнообразни зверове, събиращи се в дружни агресивни глутници. В такава обстановка не беше много трудно да се проследят основните огнища на биологическа активност, но виж, да се предвидят възможните й форми на проява — това беше друга работа…
Наивният Морган си мислеше, че е изучил практически всички феномени на пирянската природа. Колко жестоко се бе заблуждавал стана ясно още след първите няколко часа от началото на големия щурм, тоест операцията «Смърт на света». Но именно вече в този момент спирането на процеса или поне забавянето му вече не беше възможно.
Дванайсет мощни кръстосвача, петдесет и девет канонерки от среден клас и седемдесет и два леки десантни бота се приземиха едновременно в сто четиридесет и три точки на планетата, които се отличаваха с особено висока концентрация ненавист на местните организми. Струва ли си да се споменава, че внезапната агресия на пиратите беше предизвикала страховита вълна ответна биологическа активност, от която в повечето случаи не спасяваха нито скафандрите с висша защита, нито поразяващия огън на плазмените оръдия, нито всевъзможните генератори на смъртоносни лъчи. А имаше и такива случаи, когато дори и бронята на космическите кораби не представляваше сигурна защита.
В биосферата на Пир се намериха животни, способни да прегризват метал и пластмаса, да разтварят всичко живо и неживо с киселинната си слюнка и свръхактивен стомашен сок, да проникват с жилещите си израстъци в микроскопични цепнатини, да се взривяват подобно на вакуумни бомби, да облепват масово и да обездвижват не само отделни бойци, но и цели бронирани автомобили, космически ракети и танкове.
Хенри Морган, който бе останал на орбита с флагманския си кораб, следеше битката на големия обзорен полиекран, разделен в момента на шейсет и четири сектора — толкова много му се искаше да гледа навсякъде. Обаче да се раздробява изображението по-нататък на по-малки фрагменти нямаше смисъл. Ако забележеше нещо особено важно, главният флибустиер преместваше уголеменото изображение в центъра на екрана и се опитваше да вникне в развоя на нещата долу.
Понякога обаче това не беше толкова просто. Защото на много места долу се развиваха такива събития, които на нормален човек (че и дори на немного нормален) и в кошмарен сън нямаше да им се явят.
Ето пред разгърнатия във верига отряд неочаквано земята изригна и оттам, извивайки се като змия, се измъкна нещо с циклопски размери — просто приказен дракон, покрит с блестящи люспи и отвратителни дребни гърчещи се израстъци. След миг кожата на дракона от изстрелите почна да се лющи, и се видя, че това беше по-скоро кора. Да, това бяха огромни дървесни корени, само че кухи отвътре. Боже! Какво ли само не гъмжеше вътре в тях! Несметни пълчища зъбати, хлъзгави, отровни твари, някакви таралежоподобни плъхогущери, ошипени отвред червеи с озъбени котешки морди…
Докато други неведоми организми бяха изгризали под земята огромна пещера, но така хитро, мръсните му гадини, че докато хората бягаха по поляната — нищо, почвата ги удържаше, а когато техниката почна да преминава, всичко рухна в миг. Освен това кухината явно беше изпълнена с блатен газ, защото беше достатъчна само една искра от удара на метал в метал и всичко изригна. След това се взривиха и топлинните баки, а след тях и боеприпасите. Едва ли имаше останали живи в тая саша.
Ето ята шипокрили и зъбести ястреби дружно се съсредоточават във фантастичен огромен черен облак и започват да кръжат над разположението на един от отрядите. Без да нападат, просто само кръжат. Но какво е това? Скоростта им на въртене нараства все повече, а радиусът им на завой все по-малък, облакът постепенно се превръща в гигантски вибриращ стълб, в жив смерч. Могъщият поток от въздух отскубва от земята не само отделни бойци, безпорядъчно стрелящи във всички посоки поради загуба на ориентация, но и лафетни оръдия и бронирани автомобили. Накрая енергията на смерча достига максималната си стойност и във фунията му бива засмукан дори и кръстосвач, който явно не успява да включи двигателите. Целият този ужас бавно се премества към морето, за да изсипе товара си на километри от брега над водата и острите рифове. А от бушуващите вълни изплават чудовищните хищни муцуни на морските твари, усетили дългоочакваната храна.
Ето внезапно оживели дървета започвата да душат хората и да спират придвижването на техниката. Всичко трещи, скърца, стърже, пръска се: метал и дървесина, пластмаса и жилави стъбла, корави листа и човешка плът…
Ето облаци крупни насекоми с остри като бръсначи крайници, жила, челюсти и саблевидни опашки поемат върху себе си ударите от всички видове лазерно, взривяващо се, плазмено оръжие, а из-зад тази «димна завеса» изскачат чудовищните и безпощадни, неотразими рогоноси. Не случайно ги наричаха рогатите дяволи.
Ето грамадни, страховито издути жаби поемат с гладните си пасти най-страшните, най- бързодействащи отрови — всевъзможни бойни отровни вещества. Работят като машини, като промишлени помпи — флибустиерите даже ги наричаха жабопомпи… И накрая, издути като гигантски балони, затварят паст и замират, по-точно умират, превръщайки се в истински химически бомби. Едно неумело движение в близост до такава бомба — и край, жабопомпата се пръска, а най-твърдите осколки от роговичната му кожа притежават свойството да разкъсват и най-здравите скафандри, а понякога да пробиват дори и триплексите на бойната техника.
И колкото повече следеше Морган екраните, толкова по-ясно виждаше, че тук си имат работа не просто с агресивна биосфера. Тук те се бяха сблъскали с някакъв кошмарен колективен разум. Всяка твар сама по себе си беше тъпа като мравка или търтей, но всички заедно бяха способни да творят чудеса.
Как изобщо съумяваха тия загадъчни пирянци да управляват чудовищата си? Кой ли седеше вътре в самия Епицентър? С какви ли още чудовища им предстоеше още да воюват? И какво отношение имаха те към звездолета «Овен» и към тайната на безсмъртието?
Морган много искаше да си поговори с Язон за това и за още много други неща, но засега нямаше как. Виж, само да останеше някоя друга свободна минутка…
А сега той просто не следеше битката, той я ръководеше, даваше заповеди, поправяше грешки, напътстваше бойците си, правеше изводи. Сякаш и самият той участваше в сраженията.
Сметките наистина излязоха по принцип верни. Всички смъртоносни сили на планетата сега бяха грамотно разхвърляни на стотици различни места, много далеч от Епицентъра.
А «Конкистадор» кръжеше над океана, като постепенно се снижаваше и методично нанасяше лъчеви удари по точките, които образуваха в крайна сметка концентрични кръгове около заветното място. Флагманският кораб вече бе навлязъл в атмосферата и сега бавно курсираше от крайбрежието към Епицентъра и обратно, като при всяко приближаване все повече се снижаваше над водата. Кораба управляваха Хауърд и Мета. Язон следеше за развоя по изображението на предния екран в капитанската кабина, където по принцип можеше да се транслират репортажи и от всички останали места. Сега обаче той следеше именно Епицентъра, като с удивление наблюдаваше картина, пълна противоположност на всичко други, които му се бе случвало да вижда до този момент. Колкото повече се доближаваха до магическата точка, толкова по-малко хищни твари се наблюдаваха в океана. Не беше ясно дали не бяха способни да усетят приближаването на врага от такава височина, или пък бяха превключили всичките си сили на боевете по периферията. В края на краищата дори и такъв уникален феномен като Светът на смъртата не беше способен да твори твари до безконечност. А дори и да беше така, то хитрият Морган беше
