естествено, тоест вродено, и изкуствено, тоест благопридобито (посредством мутация, имунизация или чрез въвеждането на специални ваксини). Независимо от начина на придобиването му авторът разглеждаше четири типа индивиди, притежаващи даденото биологическо свойство.
Към първия спадаха хората, които просто живееха в друг времеви мащаб. Процесът на стареене на организмите им се забавяше в продължение на стотици или хиляди години. В останалото те с нищо не се отличаваха от обикновените хора.
Вторият тип бяха хора, чиито клетки, и нервните в това число, абсолютно не бяха подвластни на процесите на стареене, тоест теоретически те бяха способни да живеят вечно. Обаче количеството опасности, обкръжаващи ги в реалния свят, се оказваха точно такива, както и за всички останали, защото простото пресмятане на вероятностите сочеше, че рано или късно смъртта ще настигне и такъв човек.
Третата категория безсмъртни изглеждаше най-логичното създание на природата (или изобретение на учените). Искаш да живееш вечно? — тогава се защити срещу всякакви случайности. И този, третият тип, притежаваше силно повишена жизненост, тоест бърза регенерация на всякакви повреди на тъканите и абсолютен имунитет към всякакви видове болезнетворни микроорганизми. Вътре в категорията се разичаваха и подвидове — от умеещите в продължение на само няколко дни лекуват смъртоносни за обикновения човек рани до способността за секунди да си отрастват нова глава на мястото на изгубената предишна.
И накрая четвъртия тип безсмъртни авторът наричаше с малко неясния термин «богове» и ги характеризираше с една дума само — «неубиваеми». Тоест тези условно наричани за удобство «хора» вече не можеха да бъдат реално убивани нито с помощта на плазма, нито при температури от порядъка на абсолютната нула, а за твърди излъчвания, химически разтворители и електромагнитни полета дори и не си струваше да си говори.
Язон изложи накратко на Морган цялата тази «безсмъртнология», като поясни в заключение, че себе си и Мета той отнася, разбира се, към третата категория. Обаче тъй като и двамата нямат абсолютно никаква представа кога и как са станали безсмъртни, (нямаше нужда да го знае), то и Язон нямаше намерение да съди за реалните си възможности и развитието им с течение на времето. От същата книга, между другото, на Язон му беше известно, че някои «леко безсмъртни» хора под въздействието на определени фактори постепенно се превръщаха в богове.
Морган се усмихваше; беше му ясно, че Язон хитрува. Той и самият известно време правеше същото, но сега, след като се бе натрупала достатъчно предварителна информация, се реши да задеде главния си въпрос. Разбира се, какво друго можеше да тормози закоренелия прагматик Морган освен безсмъртието преди всичко на собствената му персона?
— Не те карам да ми разказваш всичко, Язон. Отговори ми само на един въпрос. Онова, което лежи в Епицентъра, ще ни даде ли нужната ваксина?
Той суеверно се боеше да произнесе думата «безсмъртие» н този контекст. Язон се зарадва извънредно на въпроса и се постара да вложи максимум искреност в отговора си:
— Да, Хенри, ти ще станеш безсмъртен. До каква степен обаче, често да ти кажа, не знам. Това винаги е индивидуално.
Изящното допълнение правеше достатъчно правдоподобна наглата лъжа на Язон.
След това поговориха и за други неща, но те вече не бяха от такова значение. Нали Морган вече беше захапал кукичката заедно с последната примамка! Сега вече щеше да влезе сам в капана без никой да го принуждава.
Геният на злото в епицентъра на злото! Четката на някой велик художник тръпнеше от възможността да го претвори на платното.
А сега, след като Язон беше дал на Морган такъв щедър аванс, то преди да си тръгне той реши да рискува:
— Слушай, Хенри, откровеност за откровеност. Какъв беше тоя пръстен, който си предавате един на друг с Гроншик? Не е трудно да забележи човек, че тук се крие някакъв смисъл.
— Разбира се, Язон — усмихна се Морган. — Някога, преди много време, той ми го подари за пръв път. Аз тогава бяха беден и му отвърнах, че за мен това е прекалено голям разкош. «Вземай — каза Гроншик, — това не е обикновен подарък. Той носи късмет на човека, който го носи. Считай, че съм ти го дал под наем. Ще направиш някой по-голям удар и тогава ще ми го върнеш обратно.» И наистина, тогава изведнъж ми излезе късметът. И така ни стана традиция: да си предаваме пръстена с вирунгейски многоцветен камък един на друг. В зависимост от това, кой има по-голяма нужда от него. А в последно време — просто при всяка среща, без дори и да се замисляме. И на двама ни вече върви постоянно.
— И това е всичко? — запита Язон с хитра усмивка, защото Морган направи пауза.
— Не, разбира се. Виждаш ли, този наивник си мисли, че скъпият пръстен си е най-обикновен символ на късмета. А аз, не веднага, разбира се, монтирах в него свръхминиатюрен подслушвателене уред, който не може да се засече от никаква апаратура, и си слушам разговорите на Гроншик. Той, разбира се, е нужен човек. Особено когато му знаеш хитрините предварително — тогава вече направо няма цена!
Морган се разсмя гръмко на собствената си шега. После добави:
— Ето сега, например, благодарение на пръстена научих, че този тип се е свързал с Роджър Уейн. И това след като сбърках цялата Касилия! Само си представи, позволил на корабите на специалните служби на Уейн да кацат на космодрума му. А нали проклетият Роджър ни следи, а на мен това отдавна ми е известно. И на Радом веднага засякох корабчето му. Те дори и не се криеха особено…
Ето така в един разговор бяха изяснени почти всички неизвестни до този момент.
Глава дванадесета
Кърк свика извънредно съвещание в кабинета си. Дневният ред съдържаше само един въпрос: да изпълняват ли и по-нататък указанията на Язон или накрая да вземат инициативата в ръцете си? Малко преди това разбесняло се ято рогоноси бе пробило защитния екран, поставен около космодрума, и дежурната команда от ремонтни специалисти беше принудена да приеме неравния бояй с всички твари, буквално залели пробива. Преди още шестимата да успеят да се скрият зад надеждната броня на космическия кораб, който в този момент минаваше профилактика, един човек загина, а двама бяха тежко ранени. Случаят можеше да си отиде в архива като съвсем тривиален, ако не беше една малка подробност: рогоносите се бяха държали неправилно. Непредсказуемо.
Причината за нападението срещу космодрума с толкова крупни сили не можеше да обясни дори и великият Бручо. Логиката на последните събития подсказваше, че флибустиерските атаки привличаха срещу себе си всички животни, както в чисто физическия аспект на преместване, така и в аспекта на насочване на телепатическите вълни на ненавист. Тук беше регистриран чудовищен по мащаба си взрив на злобата, отместен от щурмовия отряд на флибустиерите, сякаш и те, подобно на «говорителите» на Накса, се бяха научили да управляват пирянската биосфера.
Това не само ги караше да бъдат нащрек — те вече изпитваха страх. А какво представлява изплашеният пирянин не е необходимо да се обяснява. Това е просто пирянин изпаднал в гняв. Язон, естествено, за годините си на общуване с тях ги бе научил на много неща. И не само ги бе научил, но и в някакъв смисъл ги бе направил други хора. Главното у тях обаче бе останало без изменение: чувството на страх прерастваше винаги в ярост само за някакви си десети от секундата.
И единствено Арчи, който бе успял да съхрани относително спокойствие, се опитваше да обясни, че флибустиерите изобщо не насъскват животните срещу пирянците, че такова нещо не им е по силите, а просто това са естествени скокове на телепатическа активност, предизвикани от стотици различни причини, съвсем лесно обясними в рамките на собствената му теория на симетричните миграции. Разбира се, никой не го и слушаше. А Кърк направо заяви, че на юктисианеца е разрешено да присъства на такова важно съвещание и в такъв критически за планетата момент само поради особеното увежание, което изпитват към него. Но мнението на чуждопланетника все едно нямаше да има никакво значение при вземането на окончателните решения.
