Пепел от светове

Децата, щастливи и развълнувани, подскачаха из тревата и бурените.

Нира не се учуди, че собственият й гроб все още съществува. Мюри’н го намери първа и повика всички.

Нира се почувства някак объркана, когато погледна излъскания геометричен камък на мястото, където губернаторът Удру’х уж я бе погребал. Холографският образ на лицето й — много по-младо и невинно — все още блестеше отгоре. Децата й изглеждаха запленени от изображението.

— Много си красива — каза Род’х.

Нира коленичи на острата трева и за един дълъг миг остана загледана в образа си. Спомняше си всички години, прекарани в лагера за разплод. Знаеше, че Джора’х е идвал да скърби до този камък, повярвал в лъжата за смъртта й.

Беше време да заличи лъжата. Взе кристала с данните и захранващия го пакет. Макар че жестът й бе символичен, изведнъж се почувства по-свободна.

Хората на Добро щяха да се излекуват. И тя също.

— Защо го направи, майко? — попита Осира’х.

Нира сложи саксията си на земята.

— Защото дойдохме, за да построим нов паметник — такъв, който е много по-важен.

И започна да дълбае дупка в земята, за да пресади дръвчето. Децата й помогнаха и скоро малкото световно дърво бе положено в новия си дом. Нира отстъпи назад и с радост погледна делото им.

— А къде да засадим останалите? — попита Гейл’нх.

Нира отбеляза места на достатъчно разстояние едно от друго, та растящите дървета да не си пречат, но достатъчно близо, за да могат да споделят силата си, а корените им да се докосват и преплитат под земята.

— Някой ден тук ще израсте прекрасна горичка — каза тя.

Да пренесе тук ума на световната гора бе нейният начин да прости на Добро. Дърветата щяха да израстат високи и силни.

Когато приключиха, се върнаха при корабите. Преливаща от щастие и облекчение, Нира бе готова да забрави горчивите спомени от това място. Заляна от огромна вълна на обич, разпери ръце и притисна петте си деца към себе си.

Това бе единственият спомен, който искаше да запази от Добро.

169.Орли Ковиц

Орли смяташе, че въпреки многото години, прекарани с хората, ДД едва ли разбира какво означават деликатните нюанси в човешкото изражение, но все пак се постара да не позволи на въодушевлението си да проличи. Едва успяваше да сдържи усмивката си, докато използваше специални платове, за да изтърка и излъска приятелското компи.

— Винаги съм се старал да поддържам максимална чистота, Орли Ковиц. Все пак оценявам вниманието ти към подробностите. След неотдавнашните си затруднения съм малко износен и обезцветен.

— Имам изненада за теб и искам да си колкото се може по-хубав.

— Каква?

— ДД, ако ти кажа, няма да е изненада.

Малкото компи се замисли.

— По дефиниция си права.

Орли хвърли поглед към часовника и бързо забърса за последен път раменете и тила на компито.

— Време е да тръгваме. Господин Стайнман ни е уредил транспорт.

— Разпалваш любопитството ми.

— Добре.

ДД последва Орли, без да спира да бъбри:

— Мога да изпитвам любопитство, нали знаеш? Програмирането ми е много сложно.

— Да, напълно съм наясно. Знам, че можеш да изпитваш много неща, които ме изненадват.

Господин Стайнман се бе избръснал и изкъпал, бе облякъл чисти дрехи и бе пригладил влажната си сива коса зад ушите. Орли реши, че няма да е зле да се подстриже, но се радваше, че е положил усилие да изглежда представителен. Господин Стайнман разбираше колко важно е това за нея и ДД. Дори си бе сложил парфюм. Много парфюм.

— Всичко е готово — каза той. — Тръгваме ли?

— Изглеждате също толкова развълнуван като мен.

Старецът се изчерви.

— Просто ти правя услуга, дете.

— Къде отиваме? — попита ДД.

— Изненада! — отговориха двамата в един глас.

— С кого ще се срещнем?

— Изненада!

— Ще отговорите ли на някой от подробните ми въпроси.

— Не.

— Тогава да спра ли да питам?

— Да.

Приятелското компи беше нетърпеливо като дете, което иска да отвори подаръка за рождения си ден.

Докато пътуваха през града, Орли най-после омекна и му загатна нещо.

— Направих някои проучвания. Вече знаеш, че не успях да открия майка си, но все пак намерих някого… някого за теб.

— Не искам никой друг, Орли Ковиц. Маргарет Коликос ни каза да останем заедно.

— Това е различно. Скоро ще разбереш.

Спряха пред скромна къща с красиви сандъчета с цветя отпред. Орли се усмихна при вида на кафявите капаци, дървения покрив, бледожълтата боя и приветливата пътечка, която водеше до врата, заобиколена от растения в саксии.

ДД не изоставаше от нетърпеливите крачки на Орли. Господин Стайнман вървеше на няколко стъпки след тях. Орли почука и им отвори хубава възрастна жена в свободна зелена рокля. Сребристосивата й коса бе прибрана назад, а на лявата й китка блестеше деликатна златна гривна. Изглеждаше на същата възраст като господин Стайнман.

След миг неловко мълчание старата жена попита с глух глас:

— ДД? Наистина ли си ти, ДД?

Компито пристъпи напред.

— Да, аз съм ДД. Радвам се да се запознаем.

Орли направо щеше да се пръсне от въодушевление и гордост.

— ДД, не си ли спомняш Далия Суини?

— Далкя… моята първа господарка? — Компито бе поразено.

Жената се засмя.

— Това беше преди петдесет години. После пораснах и те дадох на дъщеря си… тя също порасна, но реши да не създава семейство.

— Толкова си остаряла…

— Да, така става с хората. Радваш ли се да ме видиш?

— Това е абсолютно фантастично! — избърбори въодушевено ДД.

— Да, така е, — Далия отвори широко вратата. — Заповядайте. Трябва да си разкажем толкова неща. Ох, ще се разплача!

Влязоха. Орли усети миризмата на сладкиши.

Прекараха часове в разговор и Орли осъзна колко е самотна старата жена. ДД я осведоми за всичките си приключения, а Далия му разказа как е протекъл животът й, след като дъщеря й Мариана го бе продала.