Пепел от светове

което е останало от кликисите, затова, като люпило, трябва да оцелея. Ще взема останките от кошера си и ще отида някъде другаде — далеч, далеч и от човешката, и от илдирийската цивилизация. Не очаквам да срещна някого от моята стара раса в продължение на хиляди години. Сбогом, Антон Коликос. Сбогом, Маргарет Коликос. Благодаря ви, че записахте песните ни.

Огромното лице на Дейвлин се разми в безформена маса. Като стържеха по пода, осемте огромни дарители влязоха в залата на люпилото и нагазиха директно в гърчещата се маса на кошерното съзнание. За миг Маргарет си помисли, че това е началото на ново делене, че ларвите там ще разкъсат дарителите. Вместо това мърдащите създания се закатериха по осемте огромни дарители и се заизкачваха по твърдите им екзоскелети, докато не ги покриха целите като живи, подвижни одеяла. Отрупаните по този начин същества тежко закрачиха вън от залата, носеха със себе си разпръснатото люпило.

Маргарет и Антон ги последваха, излязоха на ярката слънчева светлина на Ларо и се качиха на една кула, откъдето можеха да наблюдават града. Под тях кликиските породи учени се скупчиха около транспортала в центъра на кошерното поселище. Високата трапецовидна стена заблестя и плоската каменна бариера се разтопи, за да разкрие друг свят — място на сиви скали и изпускащи пара гейзери под замъглено индиговосиньо небе.

Редиците на кликисите се разделиха, когато нашарените с тигрови ивици дарители закрачиха напред като в церемониален марш. Без да спрат нито за миг, те пренесоха разпръснатото люпило пред пулсиращия транспортал.

Щом дарителите изчезнаха, първите редици воини закрачиха след тях в марш, който продължи повече от час. После дойдоха работниците, събирачите, разузнавачите… порода след порода, ред след ред се движеха в изумително, но дисциплинирано масово отстъпление от Ларо.

От наблюдателния си пост Маргарет и Антон не ги изпускаха от очи.

— Дейвлин взема семената на кошера със себе си.

Кликисите се изляха през транспортала в безкраен поток и се евакуираха към неизвестен нов свят. Научните породи наблюдаваха преминаването на всички насекоми, докато и последните не се прехвърлиха от другата страна.

После създанията-учени започнаха да се занимават с жиците и контролите, вдълбани в основата на трапецовидната стена. Накрая, удовлетворени, се хвърлиха през транспортала — всички, освен един.

Когато останалите изчезнаха, единственият останал кликис докосна контролите на транспортала и каменният вход отново се сля в солидна цялост и отряза прохода към другия свят. От жиците захвърчаха искри, повечето координатни плочки се разтопиха. Транспорталът бе завинаги негоден за употреба.

И щом приключи работата си, кликиският учен умря.

Маргарет погледна мъртвото тяло, проснато до тъмната трапецовидна стена, и си спомни за самотния кликиски труп, който двамата с Луис бяха намерили в скалния град на Рейндик Ко до подобен транспортал. Сега разбра как последните останки от насекомовидната раса се бяха измъкнали от черните роботи и хидрогите.

И разбра какво е направил Дейвлин.

Маргарет и Антон се запътиха към каменната стена и погледнаха огромния празен кошерен град, разпрострял се навсякъде около тях.

— Люпилото е избрало нова планета — такава, която не е отбелязана на обичайните координатни плочки, за да не можем никога да ги намерим. А после породите на учените унищожиха транспортала, за да прикрият следите си. Предполагам, че дори и най-добрите ни експерти няма да разберат къде са отишли кликисите.

Антон скръбно кимна.

— Струва ми се, че това е добър край на кошерната песен.

Майка му се съгласи. Дейвлин си бе отишъл, кликисите също, и тя най-сетне почувства, че работата й е завършена.

172.Джес Тамблин

Над руините на Рандеву, където някога предприятията и куполите се намираха близо един до друг като в разхлабен куп, Джес се взря замислено в развалините през стъклото на кораба. Десетки скитнически кораби кръжаха наоколо, кацаха върху най-големите части от разрушения комплекс и използваха мощните си двигатели, за да избутат отломките до някой център на гравитация. Други стреляха така, че енергията от изстрелите връщаше големите скални късове в космоса и постепенно наместваше астероидите на местата им.

— Едно време можеше да използваме мощта на венталите, за да подредим всички тези парчета — каза Джес. — Сега се чувствам… празен.

— Сега се чувстваме нормални — каза Ческа. — Ние сме скитници и това ми стига.

Въпреки че вече не усещаха присъствието на водните същества в себе си, съкровената умствена връзка ги бе докоснала един последен път, след като напуснаха Илдира. „Венталите са изтощени, но живеем. Верданите пожертваха много, но и те живеят“. Джес и Ческа бяха уморени, но удовлетворени от онова, което бяха постигнали. „Хидрогите са затворени в газовите си гиганти, а фероуите — в слънцата си. Хаосът е овладян, животът разцъфтява, а равновесието е постигнато още веднъж, за последен път“.

— Да, животът разцъфтява — съгласи се Ческа със загадъчна усмивка и сложи ръка на корема си.

— Значи сме спечелили — каза Джес.

Венталският глас помълча известно време. „Войната свърши и всички фракции оцеляха — каза накрая. — Това е нашата победа“.

После заглъхна.

Джес и Ческа се качиха на един малък кораб, който им дадоха скитниците, тъй като вече не можеха да създават кораб-мехур, когато им потрябва, нито пък да оцеляват във вакуум или да се плъзгат над терена на безвъздушен планетоид. Сега отново бяха просто обикновени хора — истински хора. Мъж и жена.

Как бе копнял Джес за това!

— Дори и да можех, нямаше да променя нищо. — Той посегна и погали дългата й тъмна коса. — А и работата ни не е приключила — просто отсега нататък ще е различна. Работата на една скитническа говорителка никога не свършва. Нали това казваше Ихи Окая? Тя беше умна жена.

Ческа се усмихна.

— Новата ми роля като говорителка ще е да помогна на клановете да си намерят място в Конфедерацията и да окуражавам сътрудничеството помежду им.

Когато кацнаха, видяха няколко десетки мъже и жени, които се бяха върнали на Рандеву, да работят над красив, но безнадежден план да наместят всички парчета заедно, сякаш това щеше да направи всичко отново такова, каквото беше някога.

Ческа се усмихна и каза:

— Познах ви — вие сте от клана Ръдиард, нали?

Една стара жена кимна. Три момчета се взираха изненадано в двамата посетители. Един дребен мъж пребледня, когато ги позна.

— Не им давайте да ви докоснат! — После се поколеба. — Можете ли да дойдете тук? Безопасно ли е?

Джес се разсмя, пристъпи напред и потупа мъжа по рамото.

— Няма от какво да се боите. Венталите изчезнаха от телата ни.

— Вече не сме нищо особено — добави Ческа.

— Не съм съгласна — каза възрастната жена. — Чували сме много за вас двамата. Дори и без вентали в телата ви никой няма да посмее да твърди, че говорителката Перони не е направила това, което е необходимо за оцеляването на клановете през най-тежките ни дни.

Ческа прегърна старата жена, която потръпна въпреки уверенията й, че няма от какво да се бои. Джес преметна ръце върху раменете на двама от другите в купола.

— Надявам се, че нямате нищо против. Мина толкова време, откакто наистина сме докосвали друг