Пепел от светове

После господин Стайнман описа собствените си изпитания, като скромно смекчи героичната си роля. За пръв път Орли го виждаше да изглежда почти срамежлив.

На следващия ден дойдоха пак на вечеря. И на последващия също. И всеки път Далия ги изпращаше със сълзи на очи.

Най-после по време на поредното им посещение старата жена, седнала елегантно на дивана, след като им поднесе лимонада вместо обичайния чай, заговори:

— Искам да ви направя едно предложение. Всички ние сме сираци и нямаме корени. Орли, от това, което ми разказа, ми се струва, че си се лашкала напред-назад от място на място и просто искаш да имаш дом.

Орли се усмихна сковано.

— Е, ако все още не съм се установила, то не е защото не съм се опитвала.

— В такъв случай ти предлагам с ДД да останете тук с мен. Имам много свободни стаи и ще се радвам на компанията ви — а също и на малко помощ в градината и с разните дреболии.

— Мога да ти предложа помощта си — каза ДД.

Орли, която не изпитваше особена привързаност към малкия си апартамент, не се поколеба дори за миг, преди да приеме.

— Поканата се отнася и за вас, господин Стайнман — каза Далия. — Ще се радвам, ако предложението ви заинтересува.

— Наричайте ме Хъд, особено щом ще се нанасям тук. — Старецът се ухили.

— Това ме прави много щастлив — каза приятелското компи.

Орли осъзна, че и самата тя е много щастлива. Най-после.

170.Патрик Фицпатрик

Патрик се взираше в бледите прозрачни облаци на Голген и вече не усещаше никаква заплаха там долу. Тази огромна празна бездна вече не го караше да се чувства зашеметен, сякаш всеки момент ще падне (в крайна сметка бе вървял по дъската). Дори странната миризма, която се разнасяше от надигащите се газове, не го притесняваше.

— Бих могъл почти да харесам това място — каза той.

— Тогава дали да не задържим имението на баба ти на земята като ваканционен дом? — попита Зет. — Въпреки че сравнена с това небе… — тя широко разпери ръце — дори онази стара къща изглежда мъничка.

— Да съм там, където си ти, ме устройва напълно — каза Патрик с тон, в който шеговитостта и искреността се смесваха в точното съотношение, така че тя да не може да разбере дали се шегува, или проявява истинска романтичност.

Подобни на паяци товарни кораби се отделиха от долните площадки на небесната мина, закръжиха около сателитните платформи, издигнаха се в разредената атмосфера, достигнаха орбита и се отдалечиха, понесли пълни варели с екти. Производството бе толкова засилено, че миньорите вече изнемогваха. Илдирийската империя и флотът на Конфедерацията бяха ненаситни купувачи на звездно гориво.

Дел Келъм се присъедини към тях с ръце на кръста.

— Всеки път, когато видя как някой от тези кораби отлита, не мога да не си помисля за всички печалби, които се връщат при клана Келъм.

Патрик погледна нагоре и примижа от ярката светлина.

— Всеки път, когато видя как някой от тези кораби отлита, просто се радвам, че никой не стреля по него и че не трябва да се тревожим за хидрогите, фероуите, кликисите или ЗВС.

Дел се обърна към Зет и каза сурово:

— Само не очаквай съпругът ти да мине между капките, сладурано. Трябва да си изработва своето — да върши точно толкова работа, колкото и аз…

— Имам по-добра идея, татко. Ще го накарам да върши толкова работа, колкото върша аз. — Обви ръка около кръста на Патрик — знаеше, че вече е започнал да прекарва дълги дни във фабриката. — Обещах да го накарам да прекарва поне по два часа на ден заедно с мен в командния център, за да мога да му обясня как работят големите небесни мини. Рано или късно ще го превърнем в сносен администратор.

Патрик я изгледа възмутено.

— Сносен администратор ли? Аз съм възпитан да бъда лидер — командир, индустриалец, уважаван дипломат.

— Да, да, но можеш ли да правиш нещо, по дяволите? — възрази тъст му. — Все някой ден ще се пенсионирам, нали разбираш.

Зет се изсмя пренебрежително.

— Ти ли? Никога!

— Така ли? Не може ли да поискам да си почина? Да си варя портокалка и може би дори да я регистрира като търговска марка? Да си купя нови аквариуми със скаларии… всъщност дори да отворя цял център за аквариуми? Мога да го превърна в туристическа атракция. Повечето скитници не са виждали истинска риба, поне не жива, нали знаеш.

Още два товарни кораба се отдалечиха. Покрай облаците се стрелкаха разузнавачески кораби, пъхаха сонди дълбоко в мъгливите пластове, за да измерят концентрацията на полезни газове.

В небето над газовия гигант безброй други фабрики висяха обърнати срещу гравитацията и пълнеха варел след варел с екти. „За щастие — помисли си Патрик — в безкрайното небе има място за всички“.

171.Маргарет Коликос

Седмици наред Дейвлин-люпилото споделяше с Маргарет и Антон всички песни-разкази, които сметнеше за необходими, всичко забележително за цялата кликиска раса. След като научи за невероятните конфликти, за издигането и падането на безброй кошери, за цикличните роенета и последвалите ги консолидации и изтребления, Маргарет остана без дъх от самия обем на информацията.

А после един ден с люпилото беше свършено.

В кошерния град всички кликиси маршируваха и се строяваха в редици — милиони кликиси, подредени в идеален ред според породите.

— Какво става? — попита Антон.

Майка му поклати глава.

— Нещо, което не съм виждала никога.

Чрез двама воини кошерното съзнание призова нея и Антон в подобната на отворена уста зала. Миризмите вътре бяха станали по-гъсти, а фоновият шум — така оглушителен, че зъбите на Маргарет затракаха.

Още преди съставеният от хиляди частици организъм да оформи докрай грубото човешко лице, Маргарет попита:

— Дейвлин, какво става?

— В далечното минало Илдирийската империя е съществувала съвместно с кликисите. Хората са избягвали нашите колониални светове и войните между кошерите не са ги интересували. — Извънземният глас спря за един дълъг миг. — Но сега това ще се промени. Хората ще спрат да ни игнорират. Ще дойде време, когато отмъстителни хора няма да искат да ни оставят на мира. Така че можем или да останем да чакаме тук и да се оставим да ни унищожат… или да влезем в състояние на хибернация и да оставим да мине време — може би още десет хиляди години.

Маргарет не можеше да възрази на тази оценка на ситуацията. Не вярваше, че хората някога ще оставят кликисите на мира.

— Това ли са двете единствени възможности? — попита Антон.

— Дълго време смятах така, но сега избрах различен начин за оцеляването ни. — Изкуственото лице изглеждаше тъжно и замислено. — Аз съм единственото,