Пепел от светове

49.Маргарет Коликос

Когато свирепият дарител на тигрови ивици се приближи и вдигна назъбените си остри предни крайници, Маргарет не изпита страх. Постави ръце на кръста си и попита:

— Какво искаш?

Като част от работата си с люпилото, тя се опитваше да накара отделните кликиси наистина да общуват с нея, като използват спомените и способностите на Дейвлин. Надяваше се това да извади у тях някакви положителни черти и да потисне естествената склонност към насилие на насекомоподобната раса.

Твърдите плочки на прорязания от тигрови ивици екзоскелет на създанието се плъзнаха една към друга, докато дарителят се въртеше неспокойно на място. Лицето му представляваше мозайка от плочки, които за кратък миг се припокриха и разместиха в зловещ човекоподобен образ, но се наместиха много по- удобно в естествената си чудовищна форма.

— Люпило — каза той с глас, който звучеше като нож, прокаран по стъкло. — Още… два… кошера… унищожени.

— Къде? Кажи ми планетата.

Последва дълга пауза, сякаш колективното съзнание се мъчеше да си спомни име, което да е разбираемо за Маргарет.

— Релекер.

— Добре. — В последния им разговор Дейвлин бе споменал, че кликисите се бият там. — Заведи ме при люпилото. То ще ми каже повече.

Знаеше, че Дейвлин не може да осъществява вторична комуникация през устите на дарителите или войниците. Последва огромното създание през заетите работници, копачи, екскретиращи насекоми, събирачи и други породи.

През изминалите години всяка среща с въплъщенията на люпилото я бе изпълвала с безпокойство и страх, но сега крачеше смело до дарителя. Водачът й спря на входа, но тя продължи напред и спря пред мърдащата маса.

— Какво искаш да ми кажеш, Дейвлин? Още два кошера са победени, така ли?

С бръмчене и пращене като от статично електричество многобройните частици се притиснаха една към друга, всяка на мястото си, докато образуваха приблизителната форма на мъжко лице. На това подобие на глава му трябваха няколко секунди, за да си спомни как да говори, а после жужащият шум, резониращ в помещението, се превърна в думи:

— Те сами са се победили. Два съперничещи си кошера са се сблъскали. — След изпълнена с напрежение пауза Дейвлин-люпилото продължи: — Оцелелите са били унищожени от черни роботи… ядрени експлозиви… кораби на ЗВС.

— Значи черните роботи продължават да вилнеят. — Маргарет не бе сигурна дали кошерното съзнание може да усети омразата в гласа й. — Искаш да ги унищожиш, нали? — Това беше гняв, който можеше да позволи на Дейвлин да запази. Много отдавна, на Рейндик Ко, Сирикс бе убил Луис…

— До един.

Маргарет вече бе видяла дарители да влизат през новия транспортал, носеха останките от жертвите от кликиска страна.

— Колко още ти остава, докато приключиш с останалите кошери? Колко още люпила има?

— Всичко си идва на мястото. Много скоро ще стана Единственото люпило. Остава ми един-единствен съперник. Могъщ кошер… на Пим.

— И след като надвиеш този кошер, ще контролираш ли цялата раса? И обещаваш да опазиш човешката раса?

Един дълъг миг измина в напрегнато мълчание.

— Дейвлин? — Трябваше да продължи да се обръща към онази човешка част, която бе останала у него. Неотдавна бе изживяла няколко тревожни мига, когато човекът в люпилото бе загубил битката с насекомите.

— Тогава ще контролираме всички кликиси.

— И ще опазиш човешката раса?

— Първо трябва да осъществя делене. Трябва да погълна още кликиси, да ги превърна в част от себе си, а не само да ги накарам да ми се подчиняват.

Маргарет се стресна.

— Не, това ще разреди човешкото у теб. Ти самият го каза. — Засега Дейвлин-люпилото успяваше да се контролира, като отказваше да позволи на дарителите си да погълнат победените кошери. Този негов контрол обаче ставаше все по-несигурен. А Маргарет не можеше да предложи очевидното и неприятно решение да позволят на люпилото да погълне и приобщи още човешка ДНК.

— Трябва да увеличим числеността и силата си. Иначе няма да успея.

— Няма да успееш и ако загубиш контрол, Дейвлин. Не го отслабвай.

— Това е единственият начин. Трябва да погълнем силата и доминантните черти на всички люпила, които покорихме. Нашите дарители ще запеят песните си.

Докато люпилото говореше за себе си в множествено число, човешките му черти се размиха. Маргарет се заслуша как то се бори със самото себе си. После лицето на Дейвлин отново се появи.

— Няма да си позволя да отслабна, Маргарет. Все още съм тук.

Тя не беше сигурна доколко може да вярва на този странен хибрид. Имаше ли у него достатъчно човешко, или кликиското щеше да установи надмощие при деленето? Трябваше да продължи да му напомня за човешкото у него.

— Направи това, което трябва, Дейвлин, но не губи контрол. Ще направя всичко по силите си, за да ти помогна.

50.Антон Коликос

Сега, докато се носеха с бързата совалка, лицето на паметителя посивя от безпокойство.

— Действията на вашия председател силно ме объркват.

— Няма извинение за това. — Самият Антон не можеше да измисли никакво обяснение. — Никой няма право да се отнася с хората по този начин.

Гласът му звучеше по-смело, отколкото се чувстваше самият той.

Когато совалката се понесе над Дворцовия квартал, Вао’сх погледна през илюминатора и се усмихна печално.

— Винаги съм искал да видя Двореца на шепота, макар че ми се ще първото ми посещение да бе при малко по-различни обстоятелства.

Антон почувства тъга и необходимост да се извини.

— Срамувам се от случилото се. Не мога да искам нито от теб, нито от мага-император, нито от който и да било илдириец да ни прости.

— Не хората постъпиха така, паметителю Антон. Само председателят. Не бива да съдим цялата ви раса заради действията на един човек.

Совалката кацна на покрива на сградата на Ханзата. Двамата пленници веднага бяха отведени на етажа на кабинетите, където зачакаха, отново под стража. И чакаха. И чакаха.

Измина повече от час, преди да ги въведат в кабинета на председателя. С ясно очертан на фона на широките прозорци профил, Базил Венцеслас седеше пред голямо бюро с екран, който показваше не електронни таблици или графики, а променяща се мрежа от образи от шпионаж. Председателят, изглежда, бе решил да следи всичко около себе си.

При влизането на двамата се изправи. Красивото му лице бе непроницаемо, но поведението му изглеждаше дружелюбно, сякаш посрещаше стари приятели.

— Антон Коликос! Радвам се да ви видя отново. Толкова неща се случиха през годините, откакто говорихме за последен път.

— Изненадан съм, че изобщо си спомняте за това, господин председател. Така и не намерихме майка ми, а тялото на баща ми бе открито в руините на Рейндик Ко. Не може да се каже, че спасителната акция бе