особено успешна.
— Но вашият стремеж да откриете изчезналите си родители се превърна в двигател на събития, които се оказаха ключови за нашата история, при все че тогава не го осъзнахме. Когато изпратих Дейвид Лотце и Рлинда Кет на Рейндик Ко, двамата откриха транспорталите, които представляваха толкова ценна придобивка за нас, поне доскоро. — Вниманието му, изглежда, бе съсредоточено върху образите, които наблюдателните устройства изпращаха към екрана на бюрото му. — Но адмирал Диенте е на път към кликисите, така че дори този проблем ще се разреши скоро.
— Радвам се, че сте доволен — измърмори Антон.
Председателят насочи вниманието си към Вао’сх.
— Разбирам, че сте един от най-големите илдирийски историци. Значи можете да ми помогнете. — Имаше нещо странно в гласа на Базил, въпреки че той очевидно се мъчеше да говори колкото се може по- разумно. — Трябва да разбера илдирийците. Очевидно съм преценил погрешно характера на мага- император. Той не се държи разумно. Това черта на цялата ви раса ли е, или лично на Джора’х? Човек би си помислил, че дългото му пътуване, по време на което му бе дадена възможност за размишление, ще го накара да работи за благото и на Илдирийската империя, и на Ханзата, и все пак той отказва да направи съвсем дребното усилие, което се изисква от него. Не желае ли да се върне при поданиците си, на които — според самия него — е отчаяно необходим? Не знам как да постъпя. Не разбирам защо магът-император се държи по този начин.
— И ние не ви разбираме, председателю Венцеслас. — Вао’сх не бе настроен услужливо. — Честно казано, вашата гледна точка ни е непонятна. Ще ми е трудно да опиша Ханзата в положителна светлина, когато вписвам тези събития в Сагата на седемте слънца.
Председателят направи усилие да потисне очевидния си гняв.
— Илдирийската пропаганда или приказки за лека нощ не ме интересуват. Това, което искам, е да придобия сведения, които са жизненоважни за Ханзата.
И се обърна към Антон, който потръпна.
— Господин Коликос, вие ще останете на Земята заедно с паметителя Вао’сх. Заведете го в катедра „Илдирийски науки“ във вашия стар университет. Искам нашите учени да го подложат на щателен разпит.
51.
Заместник-председателят Каин
— Наистина приятен… затвор — заключи Каин, след като погледна през малката едностранна шпионка в помещението, в което държаха цялото семейство.
Двамата със Сарейн обикаляха безличната сграда на кратка инспекция. Каин бе впечатлен от изкусния камуфлаж: нямаше нищо, което да отличи този затвор от всеки друг съвременен жилищен комплекс. Вътре в него обаче петте апартамента бяха изолирани един от друг и в тях се влизаше само при преминаването през засилени мерки за сигурност. Излизането пък бе абсолютно невъзможно — поне за обитателите.
— Съмнявам се, че адмирал Диенте ще бъде утешен от приятните условия — рече Сарейн.
— Но семейството му поне е живо. А и председателят обеща, че ще ги освободи веднага щом адмиралът се върне от мисията си на Пим.
В гласа на Каин не се долавяше никакъв намек за вярата му дали и доколко председателят Венцеслас ще спази обещанието си. Все пак Базил ги бе пратил тук, за да се уверят със собствените си очи, че всичко е наред. Заяви, че не вярва на никой друг; Каин предполагаше, че казва истината.
Двамата със Сарейн можеха да наблюдават семейството на адмирал Диенте, докато то се бореше с ежедневната скука. Сарейн се приведе, за да вижда по-добре. Гласът й бе тих, но не толкова, че да прозвучи заговорнически:
— Базил навярно смята, че проявява щедрост, като им осигурява всички удобства. Бих го помолила за повече снизходителност, но се съмнявам, че ще ме послуша.
— Тези хора не осъзнават, че са заложници. — Бледите устни на Каин се извиха в студена усмивка. — Те смятат, че ги държат тук заради тяхната собствена сигурност. В известен смисъл това е проява на милост.
„Единственото, което има значение, е, че адмиралът знае, че са тук“ — осъзна той.
Семейството разполагаше с четири стаи — дневна, две малки спални и малка баня. На съпругата на Диенте, двете му дъщери (съответно на петнадесет и на шест) и сина му (на дванадесет) навярно им беше доста тясно. Като човек, който ценеше самотата и правото на личен живот, Каин не можеше да си представи да живее при подобни условия.
Сарейн видя как по-голямата дъщеря се отпуска назад на стола с твърда облегалка, докато брат й я увещаваше да играят на някаква игра. Майката седеше сковано до малката кухненска маса и четеше, но макар да се взираше в книгата, Каин забеляза, че от шест минути не е обърнала страницата. На стената до нея висеше снимка на цялото семейство, всички заедно и щастливи. Изглеждаше правена отдавна.
— Може ли да поговорим с тях? — попита Сарейн. — Как иначе да потвърдим, че са в добро умствено и физическо здраве?
— Не ни е позволено да контактуваме с тях. Трябва само да наблюдаваме.
— Надявам се, че думата ни има значение за Базил.
От другата страна на шпионката синът бе започнал да убеждава по-малката си сестра да играят друга, много по-проста игра с цветни карти.
— Разбира се, че има.
Сарейн се извърна и Каин видя, че е наистина заинтригувана.
— Защо? Все по-често ни изключва от плановете си.
— Въпреки това си дава сметка, че не може да прави всичко сам. Трябва да разчита на някого и с право е убеден, че аз нямам интерес да се опитвам да заграбя властта му. Дори като заместник-председател съм се издигнал много повече, отколкото желая. Колкото до вас, той знае, че едновременно го обичате и се боите от него. В неговите очи това ви прави безопасна.
Големите тъмни очи на Сарейн примигнаха.
— Вие сте много особен мъж, господин Каин. Как е възможно да разбирате нещата толкова правилно?
Преди да се върнат в сградата на Ханзата, Каин получи очакваното обаждане. Преднамерено бе уредил това да стане точно в този момент. Искаше Сарейн да го придружи при „разследването“.
Също като председателя Венцеслас, Каин не можеше да прави всичко сам. Капитан Маккамон също трябваше да е на път натам.
Полковник Андез и неколцина от нейните чистачи вече бяха реагирали на огъня, който бе опожарил едно малко помещение, на практика незабележимо сред множеството досущ като него. Всъщност то бе съвсем малко — едвам побираше един човек със стол и екран. И беше изпълнило предназначението си.
Андез ровеше сред разтекли се остатъци от електронно оборудване, лепкави от противопожарна пяна. Каин забеляза, че вратата е изтръгната от пантите. Точно такъв глупашки ентусиазъм очакваше от чистачите. Бяха си пробили път вътре, убедени, че в пространството от два кубически метра ще намерят цял куп бунтовници.
Когато видя заместник-председателя и Сарейн, Андез се изправи. Не отдаде чест, но все пак направи някакво подобно движение, с което само изцапа още повече челото си със сажди.
— Продължават да никнат къде ли не, сър. Кога най-после ще се научат? Тази група се е нарекла Мечът на свободата. Допреди няколко дни никой не беше и чувал за тях.
Каин сви устни.
— Грешите, полковник. Мечът на свободата е активна организация с широка мрежа, която действа безшумно, но ефективно от месеци. Моите собствени хора ги следят. По-добре внимавайте и вие. Открихте ли някакви следи?
Изражението й стана още по-твърдо — нещо, което Каин бе смятал за невъзможно.
— За нещастие закъсняхме. Огънят беше унищожил оборудването, а специалистите ни по електронна
