Пепел от светове

Представете си какво ще се случи, ако Слънчевият флот разбере, че сте ме убили. — Въпреки че презираше председателя на Ханзата за това, което бе направил, Джора’х не искаше да стане причина за кървава баня сред човешките войници. Истинската му битка бе предначертана отдавна — с фероуите.

Тилтон се колебаеше, нерешително хванал оръжието.

— Тогава предлагам да потърсим решение, което да задоволява и двете страни.

— Единственото задоволително решение е да ме освободите, за да се върна и да спася империята си. Вие и вашият председател вече ни причинихте достатъчно зло.

В тунелите отекнаха откъслечни изстрели, приближаваха се.

— Войниците от Слънчевия флот се приближават, коменданте — каза Нира и пристъпи по-близо към дулото на оръжието. — Ако наредите на хората си да се бият, знаете, че ще последва истинско клане, на което няма да можете да се противопоставите. Накрая илдирийците все пак ще ни освободят.

— Изходът е предрешен — допълни Джора’х. — Не е определена единствено пътеката, която ще доведе до него. Наредете на хората си да се отдръпнат. Пуснете ни на свобода. Ще спасите стотици, а може би и хиляди.

— При това повечето от тях хора — изтъкна Нира. — Постъпете доблестно.

Тилтон гледаше объркано — сякаш или щеше да избухне, или да се свлече на земята.

— На председателя Венцеслас това изобщо няма да му хареса — промърмори той, после изкрещя през рамо към войниците в коридора: — Изпратете съобщение по комуникационния канал. Не влизайте в битка с илдирийците! — Стисна зъби и добави: — Предайте им, че техният маг-император е невредим — но че ще остане невредим само ако спрат да убиват хората ми.

Звуците на спорадичната съпротива бавно заглъхнаха, при все че крясъците продължиха. Бойци от Слънчевия флот с животински вид закрачиха с гръмовни стъпки по тунелите. Кристалните им катани бяха готови да съсекат всеки униформен от ЗВС, който се изпречи на пътя им. Адар Зан’нх вървеше начело на групата с изражение на човек, който току-що е завладял цяла планета.

Щом адарът се приближи към помещението с пленниците, Тилтон отново заплашително насочи пистолета си към Джора’х.

— Каква гаранция имам, че войниците ви няма да ни избият веднага щом освободите мага-император? Искам гаранция за себе си и хората си.

Зан’нх присви вперените си в оръжието очи.

— Обиждате ни. Не ни ли навредихте достатъчно?

Самият брой на войниците от Слънчевия флот бе достатъчен, за да накара Тилтон да се паникьоса. Нира пристъпи напред и просто взе пистолета от потните му ръце.

— Няма да го застреляте, коменданте.

Тилтон изглеждаше готов да рухне.

Джора’х пристъпи напред.

— Добре се справи, адаре.

Широка усмивка на облекчение озари лицето на Зан’нх. Неспособен да се сдържи, той прегърна баща си, а после отстъпи назад и отдаде чест на своя маг-император.

— Получих това, за което дойдох. — Изгледа намръщено коменданта. — Време е Слънчевият флот да се оттегли.

97.Съливан Голд

Когато председателят изпрати семейството му на лунната база „за тяхна сигурност“, Съливан не очакваше мястото да е приятно. Още по-малко пък очакваше да се окаже в разгара на война.

Преди да се отправи към скитническия газов гигант Голген с отряд войници на ЗВС, които да поддържат реда, Съливан придружи Лидия и семейството си до Луната — държеше да се увери, че са настанени добре. Опита се да им обещае (и вътрешно да обещае и на себе си), че всичко ще е наред. Решението бе болезнено, но друго не му идваше наум.

А после базата бе нападната.

— Наистина ли трябва да има тренировки по цял ден? Никога ли не спят тези хора? — изстена Лидия. — Радвам се, че поне ти си тук.

Съливан подаде глава от вратата на квартирата им — дълга редица еднакви стаи в дълъг каменен коридор. И чу по високоговорителите заповедта всички войници да заемат местата си, за да защитят базата.

— Не мисля, че е тренировка.

Тъй като технически не бяха затворници, членовете на семейството му можеха да се движат, където пожелаят при условие, че стоят настрана от определени забранени за достъп места. През по-голямата част от първия ден Джером, Виктор и Патрис седяха навъсени, неспособни да си представят как биха могли да върнат живота си в старото му русло. Малките деца пък бързо се отегчиха.

Съливан сграбчи Лидия за китката.

— Бързо, да повикаме всички. Не знам какво става, но не искам да загубим никого.

Цял час никой не дойде да им обясни на какво се дължи цялото това вълнение. Обезумелите войници си имаха друга работа — факт, който не вдъхваше на Съливан особена увереност.

А после по високоговорителите над хаоса и откъслечните гърмежи в коридорите се разнесе заповедта на комендант Тилтон:

— Осигурете на войниците от Слънчевия флот безпрепятствен достъп до мага-император. Не им се противопоставяйте. Те гарантират безопасността ни, ако не стреляме по тях. Магът-император трябва да бъде освободен невредим.

Съливан примигна.

— Значи Слънчевият флот е дошъл да освободи хората си? Това е добра новина.

— И как ще ни помогне това на нас? — попита Лидия с надежда, но и скептично.

Съливан се замисли над въпроса й, прецени възможностите и взе решение.

— Елате с мен, всички.

И излезе тичешком в коридора. Останалите — общо четиринадесет души — го последваха по тунелите. Малките деца плачеха; Филип изглеждаше по-скоро въодушевен, отколкото уплашен.

— Къде отиваме, Съливан? — попита Лидия. — Ако така е най-добре, съм изцяло с теб, но какво добро очакваме да ни направи Слънчевият флот?

— Много. Или предпочиташ да разчиташ на гостоприемството на ЗВС? Пред тази алтернатива предпочитам начина, по който се отнесе с мен магът-император. — Погледна жена си в очите. — Моля те. Трябва да ми имаш доверие.

Тя се усмихна криво.

— Винаги ти имам доверие. Не сме ли си причинили достатъчно неприятности един на друг през всички тези години? И все пак оцеляхме. Щом казваш, че трябва да отидем там, значи ще отидем.

Съливан имаше обща представа в коя част на базата държат илдирийците и бързо се отправи нататък, следван от семейството си. Коридорите бяха препълнени с толкова много объркани войници, че никой не си направи труда да ги спре.

Точно преди да стигнат до помещенията на илдирийците, на един ъгъл се натъкнаха на голяма група въоръжени войници от Слънчевия флот. Съливан размаха ръце и викна високо:

— Аз съм Съливан Голд. Заведете ме при мага-император Джора’х или при адар Зан’нх — при който и да било от двамата.

Бойците със свирепи лица го гледаха заплашително.

Тъй като всички илдирийски войници крачеха в една и съща посока, Съливан реши да ги последва заедно с Лидия и многобройната им челяд.

— Извинете! — Той си проправи път покрай мускулестите стражи, като внимателно избягваше острите им като бръснач оръжия и шипестите им брони. От тунелите се изсипваха илдирийски войници и се изкачваха към повърхността на Луната и широките площадки за приземяване, където бяха кацнали безброй катери и транспортни кораби. — Надявам се да не сме закъснели.