заинтересува от небесните мини на скитниците. Но независимо дали се лъжеше, или не, трябваше да се махнат от Слънчевата система, преди фероуите да ги забележат.
— Добре — каза Джора’х. — Отиваме на Голген.
101.
Антон Коликос
От седмици Антон се опитваше да държи паметителя Вао’сх зает в университета, първо от учтивост и приятелство, а после чисто и просто от отчаяние. След като бяха отвели мага-император в затвора му в лунната база, утешителната връзка на тизма, която бе закриляла стария историк, бе започнала да изтънява все повече и повече.
Но председателят Венцеслас настояваше Вао’сх да остане и да продължи да предоставя на земните учени информация за Илдира. Деканът на Катедрата по илдирийски науки изпращаше възторжени доклади до Ханзата, но Антон се съмняваше, че председателят е възхитен от научния им прогрес.
Самият Антон си бе спечелил сериозно влияние и престиж във факултета, като бе уредил илдирийският историк да изнася лекции. Вао’сх задържаше интереса на студентите с часове с драматични рецитали от Сагата за седемте слънца. Въпреки че бяха изучавали илдирийската раса и култура, нито студентите, нито професорите бяха виждали паметител в действие.
Отначало старият историк изглеждаше доволен от ентусиазма на аудиторията си, но въпреки уважението, с което се отнасяше към него академичният елит, не забравяше защо е тук. Не го забравяше и Антон. Гневът и негодуванието винаги присъстваха в мислите му, макар и на заден план. Нямаше оправдание за поведението на председателя, но никой нямаше да се вслуша в гневните думи на един обикновен учен, да не говорим за някакъв извънземен разказвач.
През последните няколко дни старият паметител видимо бе започнал да отпада. Антон усещаше безпокойството и нервността на приятеля си и правеше всичко възможно да го подкрепя, точно както когато двамата се носеха сами в космоса след бягството си от кликиските роботи на Марата. Дори с новооткритата си сила и увереност, която му вдъхваше фактът, че веднъж вече бе преживял лудостта на изолацията, на Вао’сх му бе трудно да сграбчи тънките нишки на тизма, когато сънародниците му бяха толкова далеч.
Сега двамата излязоха от препълнената с въодушевени слушатели лекционна зала. Вао’сх бе толкова съвършен рецитатор, че малцина биха забелязали неразположението му, но Антон разбираше колко страда приятелят му. Беше поразен от силата на Вао’сх и се възхищаваше на решителността му. Сигурен бе, че на негово място никой нормален илдириец не би оцелял.
Навън ги посрещна всеобщо жужене: студентите и преподавателите бяха възбудени и говореха за нещо, което току-що бяха съобщили по новините. Спешни съобщения минаваха по предавателния екран на стената на един от студентските клубове. Ако се съдеше по реакцията на хората, този път не ставаше въпрос за обичайната пропаганда на Ханзата.
Вао’сх се взря в екраните, които показваха как група илдирийски бойни лайнери бягат от лунната база, и веднага разбра какво става.
— Слънчевият флот спасява мага-император, а аз съм тук. — Погледна многозначително Антон. — А аз съм тук!
Дъхът на Антон секна, но той все пак успя да каже.
— Те ще се върнат за теб. Трябва. Ти си важен паметител.
— Аз съм заменим. Дошли са единствено за мага-император.
— Илдирийците да нападат Луната! — пенявеше се един разярен професор. — Наистина ли смятат, че ще им се размине? Как се осмеляват!
— Ние отвлякохме императора им и го взехме за заложник! — тросна се Антон. — Как очаквахте да реагира Слънчевият флот?
Една млада студентка тъжно поклати глава.
— Не трябваше да започват война. Войната е зло. Проблемът можеше да се реши с дипломатически средства.
Ситуацията стана много, много по-лоша, когато фероуите първо атакуваха, а после унищожиха Луната.
Тълпата онемя, забравила първоначалното си негодувание към Слънчевия флот. Вао’сх се взираше в екрана, лицето му бе загубило всякакъв цвят. От бойната група на Конрад Бриндъл показаха изображения на натрошените, нажежени до блясък останки от Луната. Корабите на ЗВС вече се оттегляха с включени на максимална степен щитове, за да устоят на ударите на летящите отломки.
Старият паметител се вгледа в черната пустота на звездите, в която бяха изчезнали корабите на Слънчевия флот. Антон се обърна към приятеля си със сълзи на очи. Знаеше, че хората наоколо тълкуват погрешно причината за риданията му.
Със съкрушително спокоен тон Вао’сх промълви:
— Аз съм единственият илдириец в цялата ви слънчева система.
102.
Нико Чан Тайлар
Нико Чан Тайлар се радваше, че отново лети на „Водолей“ като водоносец на Джес Тамблин и че този път баща му го придружава. Крим пък се радваше, че е на безопасно разстояние от Ларо, далеч и от зевесетата, и от буболечките. Въпреки това обаче не изглеждаше особено възхитен да получава заповеди от сина си.
— Поне ме остави да ти помогна с навигацията, Нико. Признай си, че това никога не е била най- силната ти страна.
Нико се изчерви.
— Добре де, признавам.
— Освен това не можем да си позволим да губим време. Всъщност дори ще пилотирам вместо теб, ако искаш. Иди да поспиш или си напиши домашните.
— Завърших обучението си преди пет години.
— Никой никога не завършва обучението си. Човек винаги може да продължи да учи.
— Никога досега не си искал да пилотираш кораб. Май когато работеше в оранжерийните куполи, и там не ти харесваше.
Крим въздъхна дълбоко.
— В оранжерийните куполи поне бях с майка ти.
За миг и двамата замълчаха, спомняха си как кликисите бяха убили Марла Чан Тайлар.
— Предполагам, че пътеводната ми звезда е доста бледа — продължи Крим. — Засега съм доволен да работя заедно с теб.
— Радвам се, че го изяснихме.
И така, двамата се отправиха към Йон 12, където преди няколко месеца Джес и Ческа бяха внедрили нови вентали.
— Казах ли ти какво ми се случи, когато дойдох с провизии за скитническата база, а заварих кликиските роботи? Спасих говорителката Перони…
— Разказвал си го на всички поне сто пъти. — Но в гласа на Крим нямаше грубост. — И всеки път става все по-драматично.
— Не бих могъл да си измисля всичко това.
— Е, наистина си се държал достойно. Това е единственото, което ще кажа по въпроса.
Нико с радост прие комплимента.
Най-после корабът стигна до замръзналия планетоид, за да напълни товарното помещение с вентали. Няколко стари скитнически контролни сателита и движещи се в орбита станции все още се рееха високо над повърхността; радиото мълчеше и се чуваше единствено съскането на статичното пращене. Нико почувства как в гърлото му засяда буца, когато си спомни ужасите, които бе преживял тук. Докато спускаше кораба към планетата, баща му се взираше през илюминаторите, изумен от размера на ледения кратер, създаден от избухването на реактора.
