Пепел от светове

— Виж! — изведнъж възкликна Крим. — Долу има светлини!

— Сигурно са отражения от звездите. На Йон 12 не е останала жива душа.

Баща му го изгледа навъсено.

— Знам аз как изглеждат отраженията. Това е вътрешно фосфоресциране. В този лед е заключено нещо.

Нико погледна данните, които му предаваше системата, и видя енергийни следи.

— Навярно са от венталите, които ни чакат.

Докато се спускаха, забеляза нещо повече от разтопения лед на кратера и блясъка на енергията. Имаше постройка, направена от човешка ръка — малка колиба, свързана със спасителна совалка.

Нико се намръщи и започна да проверява обичайните скитнически честоти за спешни случаи. Най- после долови слаб несигурен пулс.

— Някой се е разбил там долу, татко!

Крим вече бе стигнал до същото заключение и каза само:

— Кацай.

Кацнаха и Нико огледа наистина умно замисленото убежище, май измайсторено от останките на голям сателит, прикрепен към скитническа спасителна совалка. От вътрешността му излизаха енергийни вълни и термални струи.

— Който и да се е разбил, май все още е жив.

Крим вече си слагаше защитния костюм. Нико също бързо облече своя и попита:

— В спасителна совалка се побират припаси само за една седмица, нали?

— Зависи колко хора има вътре — отвърна Крим по радиото на шлема си, докато излизаха през шлюза. — Ще съм много разочарован, ако се окаже, че нашият корабокрушенец е умрял вчера, защото не сме дошли навреме.

Забързаха по леда. Под краката си Нико виждаше късчета блестяща светлина, сякаш всяка стъпка подпалваше някакво сияние. Спря пред совалката и разгледа сателита, прикрепен към нея.

— Да почукаме ли?

Жилището бе скалъпено припряно: навсякъде бяха напъхани плоски парчета, дори и там, където не пасваха. Естетическият ефект не беше кой знае какъв, но пък жилището изглеждаше функционално. Нико не можеше да повярва, че тази разнородна бъркотия може да е херметически затворена и разумна от структурна гледна точка, но пък топящ се лед бе покрил местата на свързване и ги бе запечатал. Очевидно венталите бяха оборудвали и изолирали това място. Може би дори бяха осигурили допълнителна енергия, за да поддържат човека или хората вътре живи.

Крим заговори по радиото:

— Здравейте, спасителна совалка. Случайно да ви трябва спасение? — И потропа по люка с облечения си в ръкавица юмрук.

Вратата на совалката бе толкова малка, че трябваше да се проврат един по един. Със свит стомах и с надеждата, че няма да намери един или повече трупове, Нико влезе първи.

В совалката стоеше раздърпан старец с набола брада, рошава коса и измачкани дрехи. На лицето му грееше широка усмивка.

— Е, крайно време беше, по дяволите! Малко компания, освен тия светлинки ще ми дойде добре.

— Кейлъб Тамблин — възкликна Нико и свали предното стъкло на шлема си. Вонята го накара да сбърчи нос: пот, застоял въздух, недобре рециклирани газове. Съмняваше се, че Кейлъб вече изобщо може да забележи миризмата (не че старецът някога бе ухал на рози). Животоподдържащите системи в совалката сигурно бяха на крачка от окончателното спиране. Нико отстъпи настрана от люка, за да може баща му да влезе.

Щом Крим Тайлар застана до сина си, в спасителната совалка стана наистина претъпкано.

— Откога си тук? — попита Нико.

— Някъде от три седмици. Може би четири.

— Това е невъзможно — възрази Крим. — Няма начин припасите ти да са издържали толкова.

— Всеки нормален скитник може да намира решения… а освен това трябва да призная, че получих малко помощ от венталите. — Кейлъб изсумтя. — Осигуриха ми достатъчно енергия, за да изкарам с по- малко храна. Въпреки това обаче съм адски гладен. Имате ли храна?

— Много — увери го Нико.

Щом се качиха на борда на „Водолей“, Кейлъб се нахвърли на самозатоплящите се дажби. Обясни им как фероуите са унищожили водния му танкер и са убили Ден Перони.

— Не мислех, че някой ще тръгне да ни търси, но не исках да се отказвам. — Кейлъб сви костеливите си рамене. — Тези фероуи страшно, ама страшно ме дразнят. Не бяхме направили нищо, с което да заслужим това. Горкият Ден…

Огледа се за легло, на което да се просне, но Крим недвусмислено му заяви, че ще е по-добре първо да използва санитарните съоръжения на кораба.

— Можем да те заведем направо на Плумас — предложи Нико. — Предполагам, че ще искаш да се върнеш във водните мини?

— Уин и Торин сигурно са претрупани с работа и са бесни, че ги оставих самички. Но докато седях тук, имах достатъчно време да помисля за Пътеводната си звезда. — Кейлъб се облегна в твърдата пътническа седалка. — Тази война изглежда много по-важна от семейния воден бизнес. Ако се биете с тези фероуи, искам да видя битката до края.

103.Дел Келъм

Дел с удоволствие посрещна Кото Окая и придружителите му на Голген. Каквато и да бе причината, довела инженера тук, нещата със сигурност щяха да станат интересни. Кото пристигна на корабостроителниците на Оскивъл със средноголям скитнически транспортен кораб — изглеждаше прекалено голям за скромните му пилотски способности. Скоро обаче Келъм разбра, че пилот е Тасия Тамблин, даде позволение на кораба да кацне на една малка площадка, слезе с асансьор от операционния център, сложи си яке, за да го пази от студения вятър, и се запъти да посрещне новопристигналите.

Както очакваше, изобретателят бе натоварил кораба с всевъзможни джаджи.

— Човек никога не знае кога нещо ще се окаже полезно — каза той, докато слизаше по рампата, а Тасия привършваше с изключването на системите в пилотската кабина. Кото хвърли поглед през рамо към кораба. — Водя едни приятели. Много ми помагат в работата… е, поне не ми пречат. Никога не са виждали небесна мина.

От кораба след него слязоха три компита, всяко с различен цвят, двете технически модели, а третото — приятелски. Кото се изчерви.

— Е, тези не са точно приятелите, те са компита… макар че понякога мисля за тях като за приятели.

Най-накрая по рампата слязоха едно съвсем младо момиче и един възрастен мъж.

— За тези двамата говорех — Орли Ковиц и Хъд Стайнман.

Стайнман имаше вид на човек, страдащ от морска болест. Орли обаче се загледа очарована в широкото небе на Голген, във високите облаци и ярката слънчева светлина и лицето й грейна в усмивка. Тасия Тамблин също излезе от кораба: бършеше челото си и засланяше очи от слънцето.

— Ще намеря стаи за всички ви. Имаме колкото искаш място — каза Келъм. — Разглеждайте всичко, което искате, обаче внимавайте да не счупите нещо. Тамблин, ти и друг път си била в небесна мина. Разведи ги наоколо.

Тасия поведе двамата си спътници по палубата, обърна се и викна на Келъм:

— Вижте какво е донесъл Кото. Джес го уреди.

Келъм се обърна към изобретателя.

— Какво си ни донесъл? Сигурен съм, че е нещо интересно.

— О, да! — възкликна Кото въодушевено, докато се качваха по рампата. — Нови отбранителни методи. Разпространяваме ги из цялата Конфедерация… макар че нямам представа от къде на къде фероуите ще искат да ви нападнат тук. Никога не са се интересували от газовите гиганти. Джес Тамблин и говорителката