Пепел от светове

Перони ми казаха да се уверя, че Конфедерацията е готова.

Келъм се сепна, спря и го изгледа.

— Фероуи? Тук? Не може да бъде!

— Поискаха от мен да създам нови оръжия за борбата с огнените кълба и ми дадоха венталска вода, с която да работя. Невероятно е. Огромен потенциал.

Влязоха в голямото товарно помещение и Кото усили осветлението. Ярка светлина заля блестящия хидрогски кораб, поставен до нещо, което приличаше на сателитна чиния.

— Откъде го взе това проклето кълбо на дрогите? — попита Келъм. Рационалната част от него знаеше, че хидрогите са разгромени, и той се надяваше да не ги види никога повече, но този видим спомен от тях все пак го изнерви.

— О… няма значение. Това няма нищо общо с венталските оръжия. А другото устройство е прототип, който ще използваме срещу кликисите. Предполагам, че скоро ще ми се удаде случай да го използвам — всъщност точно това е главната причина Тасия Тамблин да дойде с мен. — А после май осъзна, че се е отплеснал, и се върна към съществената част. — Първо обаче трябва да разтоваря и да инсталирам новите венталски оръжия.

— Всичките тия боклуци?

— Човек никога не знае кога нещо може да се окаже полезно. Когато ми остане време, трябва да поработя по кликиската сирена и може да намеря и друг начин да изпробвам кораба. Все не успявам да довърша изследванията си.

— И какво е това изумително ново оръжие?

Досущ като въодушевено момче, Кото отиде до един контейнер, въведе код за достъп и го отвори. Вътрешността на контейнера бе заскрежена, блестяща от синкава химическа светлина, която обаче не отделяше никаква топлина. Тънки снопчета пара се издигаха като дъх на леден великан. Келъм надникна вътре и видя десетки цилиндрични предмети със заострени краища. Приличаха на артилерийски снаряди, дълги колкото ръката му до лакътя и дебели колкото китката му.

— Това е замръзнала венталска вода — каза Кото. — Метателни оръжия. Създадох ги, разбира се, с помощта на венталите — не бих могъл да направя нищо без тяхното съдействие. Калибърът им е като на стандартните оръдия, които корабостроителниците инсталират за защита на повечето конфедерационни кораби.

— Майтапиш ли се?

Кото се ухили.

— Замръзнали вентали — експлозивни оръжия срещу фероуите. Не знам какво точно ще се случи, но мисля, че ако простреляме някое огнено кълбо с тези снаряди, ефектът ще бъде… изключителен. Честно казано, нямам особено желание да ги изпробвам, тъй като това би означавало сблъсък с фероуите, но по- добре да сме подготвени за всичко, не мислиш ли?

Келъм не можеше да не се съгласи.

— Създаването им беше много интересно — просто направих някои изчисления и предадох на венталите какво искам да направят. Те се оформиха сами, охладиха се до солиден лед и готово — идеални боеприпаси. Иска ми се и всичко останало да беше толкова лесно.

Докато слизаха от кораба, Келъм погледна жълтеникавото небе и се стресна, понеже из целия комплекс завиха аларми.

— Сега пък какво става?

По интеркома се чуха гласове, ревяха на всички миньори да се въоръжат, а на всеки боен кораб — да излети.

— Повече от осемстотин кораба се приближават към нас! Не, хиляда!

Тасия Тамблин вече тичаше към тях.

— Келъм, имаш ли зелен жрец в мината? Мога да изпратя съобщение до Оскивъл — да повикам Конфедерацията на помощ.

Скитническите кораби излитаха трескаво и изпълваха небето. От близките небесни мини се издигаха още. Келъм хукна към един интерком и поиска доклад, но хората му не знаеха почти нищо.

— Изобщо не мислех, че на зевесетата ще им стиска да се върнат. Здравата сме загазили.

— Ха! — възкликна Тасия. — Че на зевесетата изобщо не им останаха кораби след фиаското на Пим!

Кото Окая озадачен сбърчи чело и се взря в множеството кораби, които се появяваха високо над тях.

— Да не бързаме със заключенията. Тези кораби са прекалено много, а и не се държат като разбойници от ЗВС.

От небето във величествен парад, с разперени слънчеви платна, към мините се понесоха стотици илдирийски бойни лайнери. С шарките си напомниха на Келъм за ивиците на скаларията, която някога отглеждаше в аквариума си. Зад първата вълна се появи втора, после трета.

— Това май е целият Слънчев флот! — ахна той. — По дяволите, какво можем да направим срещу такава сила?

Втурна се към асансьора. Трябваше да стигне до операционния център и поне да се престори, че контролира нещата. Все пак Отговаряше за този комплекс и хората му щяха да очакват да вземе някакво решение.

Бойните лайнери не бяха изпратили никакво съобщение. Веднага щом стигна до контролната зала, Келъм каза високо както на приближаващите се кораби, така и на своите:

— Не стреляйте! Не сме във вражда с Илдирийската империя.

На външните тактически екрани се появиха още стотици кораби, влязоха в орбита и сключиха кордон около газовия гигант.

— Говори Дел Келъм, началник на този комплекс небесни мини. Какво искате?

На екрана се появи илдириец — висок, с дълга плитка, преметната през рамото. Магът-император Джора’х.

— Не се безпокойте, Дел Келъм. Ние също не сме във вражда с Конфедерацията. — Усмивката на императора бе състрадателна… и искрена. — Молим за временно убежище на Голген.

104.Рлинда Кет

След като избягаха от кликисите, преди Единственото люпило да успее да завърши деленето си, Рлинда искаше да пилотира кораба, тъй като изпитваше остра болка от загубата на „Любопитство“. БиБоб я обожаваше, но обожаваше и новата си „Сляпа вяра“, така че стигнаха до компромисно решение — редуваха се.

Маргарет Коликос искаше да я закарат на Земята, където живееше синът й Антон. По пътя продължаваше да разсъждава какво ли може да се е случило на Ларо.

— Сега, когато всички кликиски кошери са обединени, не знам колко информация е придобило и запомнило Единственото люпило от всички хора, погълнати от дарителите. Или от Дейвлин. — Погледна Рлинда и БиБоб: очевидно се опитваше да ги накара да проумеят важността на думите й. — Кошерното съзнание определено разбира някои неща за човешкото. Ами ако Единственото люпило реши, че иска да контролира и човешката раса? Ако кликисите се развилнеят по всички наши колониални светове?

— О, тази мила дама има несравнимо чувство за хумор — изстена БиБоб.

— Скоро ще стигнем Земята — каза Рлинда, макар че тази мисъл не я изпълваше с оптимизъм. — Всичко ще наред, ще видите.

Но когато пристигнаха, установиха, че Земята е претърпяла най-голямото опустошение в човешката история. Рлинда бе зашеметена от образите на екраните.

— Няма ме само един месец и през това време цялата слънчева система се разпада?

Там, където трябваше да бъде Луната, се носеха само отломки, много от тях все още сияеха от остатъчната топлина. Руини, достатъчни, за да образуват една малка планета, се бяха разпръснали в горещ облак, по-голямата част от който се простираше в предишната си орбитална пътека, макар че многобройни