на „Сляпа вяра“. Не и преди да разбере.
Страхотно спасяване се получаваше, няма що.
Най-после забеляза „Любопитство“ — тъмна точка сред сиво-зелените сгради, точно в средата на влудяващия порой насекоми. Увеличи образа, пусна няколко сканиращи програми (при което безмълвно благодари на Орли, задето го бе научила как да управлява новите компютърни системи) и скоро видя колко сериозни повреди е понесъл корабът. Двигателите бяха разбити; в корпуса зееха дупки; металната броня бе оцапана със сажди.
Аварийно приземяване, без съмнение. И едва ли бе случайно.
Стовари юмрук върху предавателя и гласът му се пречупи, когато изграчи:
— Рлинда, аз съм! Чуваш ли ме? — Изчака секунда — стори му се цяла година, — после повтори съобщението си. — Намерих кораба ти, но ти къде си?
Внезапно по комуникационния говорител долетя топъл глас:
— Тук съм БиБоб. Не се тревожи. — И преди БиБоб да успее да й отговори, добави: — Е, можеш да се разтревожиш малко, но мисля, че всичко ще е наред… при условие, че не се забавиш прекалено дълго, по дяволите. Буболечките не се интересуват от нас — поне не в момента.
Той бе толкова изненадан и развълнуван, че без малко да изгуби управление на кораба.
— Идвам! Там долу не ми изглежда добре. Къде да кацна? Как да те намеря?
— Да не би да казваш, че не можеш да ме различиш от един милион гигантски хлебарки? Много ти благодаря. — Заговори с някого наблизо, после продължи: — В „Любопитство“ сме… но както вероятно и сам виждаш, корабът ми не може да потегли за никъде. Кацни някъде наблизо.
Той се зачуди дали това не е някакъв номер — дали кликисите не са успели да имитират гласа на Рлинда, но се съмняваше, че подобни създания биха могли да й подражават толкова убедително, така че се спусна към разбития кораб.
— Компания ли си имаш? — Може би все пак бе успяла да намери Дейвлин!
— Маргарет Коликос. Ще дойде с нас.
Орли и Стайнман му бяха казали, че отдавна изчезналата ксеноархеоложка е била принудена да остане сред кликисите.
— Ще се опитам да кацна, без да смажа прекалено много буболечки.
— Не се безпокой, люпилото има много повече там, откъдето ги вземат, а и точно сега буболечките са прекалено заети със своето суперделене или както там му викат. Но аз със сигурност ще се радвам да се разкарам оттук, по дяволите!
Щом сянката на „Вяра“ надвисна над тях, скупчените насекоми се отдръпнаха, за да освободят място, и БиБоб приземи кораба със силен удар, който вдигна облак от прах и разтрошени камъни. Не беше най- доброто кацане, но не мислеше, че Рлинда ще го укори за немарливостта му.
Люкът на „Любопитство“ се отвори и Рлинда излезе, следвана от някаква жена. И двете бяха потни и прашни, но очевидно невредими. Проправиха си път през чудовищните редици копачи, воини и разузнавачи и закрачиха — всъщност затичаха — към „Вяра“. Може би Рлинда все пак не изпитваше толкова увереност, колкото бе прозвучала в гласа й.
БиБоб отвори люка и почти се задави от миризмата на всички тези насекоми, но въпреки това размаха ръце и изкрещя:
— Рлинда! Насам! — Сякаш тя не знаеше идеално къде точно се намира корабът му.
Тя се хвърли към него и почти го събори с прегръдката си, която го запрати обратно в кораба. БиБоб я познаваше отдавна и разбра колко ужасно е уплашена.
— Рлинда, какво става? Намери ли Дейвлин? Как успя да освободиш Маргарет от тези буболечки?
— Люпилото ни пуска да си отидем. — Докато той се опитваше да осмисли думите й, тя припряно продължи: — Люпилото е
Маргарет Коликос вече също се качваше на „Сляпа вяра“. Изглеждаше разтревожена.
— Расата им ще извърши огромно ново делене, като поеме генетичните песни на всички кошери. Ще има само Единствено люпило. — Изглеждаше съкрушена, сякаш само тя разбираше истинския смисъл на думите си. — Досега човешкото у Дейвлин успяваше да държи кошера на Ларо под контрол, макар и слаб, но в момента дарителите поглъщат представители на всички победени люпила. Деленето ще е огромно и окончателно и след като характеристиките на останалите кликиси се влеят в кошерното му съзнание, Дейвлин ще бъде окончателно погълнат от него. — Тя затвори люка. — Трябва да тръгваме. Веднага. Преди да се е случило.
Мозъкът на БиБоб направо се пръскаше от цялата тази потресаваща информация.
— Нищо не разбирам! Трябва да ми обясните.
— Ще ти обясним, след като излетим оттук с максимална скорост — каза Рлинда и се хвърли към пилотската кабина, за да включи двигателите.
99.
Генерал Конрад Бриндъл
От лунната база на ЗВС пристигаха обезумели призиви за помощ. Бойните кораби, патрулиращи около Земята, се прегрупираха, още се издигнаха от космическото пристанище в Дворцовия квартал.
От мостика на новия си генералски кораб, „Голиат“, генерал Конрад Бриндъл наблюдаваше как корабите заемат позиция и се подготвят за бърз отговор.
— Луната е под атака! — каза той по комуникационния канал: нямаше нужда да казва нищо повече. — Всички кораби да потеглят незабавно! Бойни станции, проверки — всичко това ще го довършим по пътя.
Не беше за вярване! Конрад се радваше, че може да вземе участие в операция на ЗВС, която одобрява. И дори да я ръководи. Беше войник от ЗВС до мозъка на костите си и не можеше да позволи извънземни нападатели да ударят човешка територия безнаказано. Освен корабите, с които разполагаше в момента, повика и шест манти от краищата на системата, но щяха да минат часове, преди сигналът изобщо да стигне до тях.
Само след десет минути всички кораби докладваха, че са готови да потеглят, и той незабавно даде заповед за излитане. Сега, когато черните роботи бяха направили толкова много съдове отново годни за служба, Конрад разполагаше със значителна сила. Макар че всеки кораб бе преминал внимателна инспекция, той се радваше, че е на борда на дреднаут, поправен от човешки ръце.
Все още не бе успял напълно да асимилира факта, че е главнокомандващ на Земните въоръжени сили. С Натали се бяха оттеглили, после по време на войната с хидрогите ги повикаха пак на служба като обучаващи офицери — и ето го сега на шефското кресло. Следваше заповеди, изпълняваше дълга си… а дългът му бе да защитава Земята.
— Заредете оръжията. Всички стрелци по местата. Влизаме в битка.
Стомахът му се сви, докато чертаеше плана за атака. Все още изчисляваше срещу колко вражески кораба ще трябва да се изправи. Според първоначалните доклади Слънчевият флот бе пристигнал с хиляда бойни лайнера. Дори отчасти възстановени, ЗВС не можеха да спечелят срещу такава сила. И все пак щеше да се изправи срещу нея, ако се наложеше. Не смяташе да остави илдирийците да се измъкнат. Заради честта на Земните въоръжени сили трябваше да ги спре.
Обаче докато корабите му стигнат до Луната, Слънчевият флот вече бе приключил акцията си. Адар Зан’нх бе ударил лунната база на ЗВС, бе освободил всички илдирийски затворници и бе избягал. Повечето кораби от Слънчевия флот също вече се бяха измъкнали.
Конрад наблюдаваше как бойните лайнери на адара се отдалечават в космоса. Твърде късно! Никога не бе виждал операция от такъв мащаб да се провежда толкова бързо.
— Слънчев флот, заповядвам ви да се предадете! — Гласът му звучеше глухо. Адар Зан’нх нямаше причина да го послуша. Конрад Бриндъл се обърна към стрелците си: — Стреляйте, но помнете: целта ми е да ги обезвредя, а не да ги унищожа.
— На илдирийците май не им стига смелостта да се бият, сър — обади се навигаторът.
Конрад кимна, без да отговаря. Адарът вече бе получил това, за което бе дошъл. Като се имаше предвид превъзхождащата сила на илдирийците, Конрад всъщност отчасти бе доволен, че целият Слънчев флот не
