там.
107.
Крал Питър
В мига, в който разбра за унищожаването на Луната, крал Питър реши да предложи на Ханзата цялата помощ, която можеше да й даде Конфедерацията, и то незабавно. Скоро след като Нира им изпрати новините по телевръзката, на Терок пристигнаха търговци с кадри от катастрофалното събитие.
Докато с Естара наблюдаваха образите на бавно движещите се лунни късове, които неумолимо напредваха към Земята, Питър разбра, че истинското бедствие тепърва предстои. Някое достатъчно голямо парче можеше да предизвика сътресение, което да убие всичко живо на планетата.
Освен това щеше да има и други сурови последствия. Питър бе видял първоначалните доклади и знаеше, че климатът на Земята ще се промени драстично. Прекъсването на цикъла на приливите и отливите щеше да причини големи промени във времето и дори в смяната на сезоните в зависимост от това как масата на Луната ще се разпредели в орбита. Разместването на дъната на моретата, заливането на крайбрежията, ужасните бури… всичко това щеше да е само началото.
— Добре, че човешката раса вече не държи всичките си яйца в една кошница — каза Естара, разсъждаваше като истинска жителка на Терок. — Конфедерацията ще оцелее.
За разлика от нея обаче Питър бе роден и израснал на Земята.
— Аз може и да презирам председателя Венцеслас, но няма да обърна гръб на останалата част от населението на Земята, след като хората имат толкова голяма нужда от нас.
Не всички останаха във възторг от идеята, особено хората от изоставените колонии на Ханзата, както и скитническите търговци, пострадали от бандитите от ЗВС. Но Питър отказа да промени решението си, а кралица Естара го подкрепи. Зелените жреци на Терок предадоха съобщението на краля на събратята си из целия Спирален ръкав.
— Няма значение, че Ханзата обърна гръб на Терок и на всичките си колонии. Няма значение, че заблудените части на ЗВС нападнаха предприятията на скитниците. Няма да толерирам дребнави отмъщения пред лицето на подобна трагедия. — Питър посочи мрежата от безбройните орбити, която се виеше на екраните. — Само погледнете това!
— Независимо какви пътеки избират другите, ние, хората от Конфедерацията, трябва да правим това, което е правилно — добави Естара.
Скитниците се заеха с проблема с целия ентусиазъм и находчивост, които Питър очакваше от тях. Той призова на помощ всички, които имаха опит в пространственото конструиране, анализа на астероидните полета и сложните многопластови орбитални проекции.
Вече бе повикал адмирал Уилис с нейния „Юпитер“ и всичките й десет манти. Възнамеряваше да ги поведе лично. Разбираемо предпазлива, след като генерал Ланиан се бе обърнал срещу нея в битката край Пим, Уилис предупреди:
— На ваше място бих подходила с извънредна предпазливост, сър.
— Ще сме предпазливи, но също така ще покажем на хората на Земята какви сме наистина. Прекалено дълго оставихме Базил да ни обрисува като чудовища и злодеи. Когато им предложим помощта си, действията ни ще говорят повече от неговите думи.
Въпреки това Питър не възнамеряваше да се доближава до Базил Венцеслас без значителна огнева сила зад гърба си. Вече бе изпратил първите скитнически инженери да предложат услугите си на Земята и знаеше, че никой здравомислещ човек не би отхвърлил помощта им.
Никой здравомислещ човек.
108.
Антон Коликос
Антон знаеше, че е само въпрос на време, преди Вао’сх да се предаде на пълната си изолация, и отчаяно търсеше начин да го спаси; молеше се съпричастието и утехата му да помогнат на стария паметител да издържи още малко. Вао’сх имаше нужда от него и Антон не искаше да се отделя от паметителя дори за миг. Искаше му се да може да е до него по цял ден, да държи ръката му и да му вдъхва
Трябваше да направи нещо, за да му помогне. Трябваше да опита всичко. Всичко! Настояваше да получи отплата за направени услуги, обаждаше се на всеки, който можеше да му е от полза, сграбчваше ревери и молеше за помощ. Състави списък от възможности, а после упорито започна да преследва всяка, зачеркваше провалите и записваше всяка нова идея.
Нахлу в офиса на декана на Катедрата по илдирийски науки, но той незабавно си изми ръцете от всякаква отговорност, обзет от неприязън към илдирийците, откакто Слънчевият флот бе завел фероуите на Луната (без значение, че магът-император и целият екипаж на един илдирийски боен лайнер бяха задържани там като заложници). От него Антон отиде при ректора, но той пък бе изпаднал буквално в кататония след унищожаването на няколко големи града и бе убеден, че Дворцовият квартал ще е следващият. В самия университет цареше пълна анархия и нямаше никакви лекции.
Антон изпрати на председателя Венцеслас четиринадесет съобщения, всяко все по-неотложно от предишното. Твърдеше, че е получил жизненоважна информация, но председателят не им обърна внимание. Очевидно вече изобщо не се интересуваше от илдирийския паметител. Носеше се слух, че се е скрил в убежище дълбоко под земята; във всеки случай не го бяха виждали от дни, макар че крал Рори си оставаше пред погледа на обществото, вдигаше ръце и обещаваше — неубедително, — че всичко ще се оправи.
Антон знаеше с абсолютна сигурност, че Вао’сх няма да се оправи, ако не получи помощ. Без останалите илдирийци, без тизма той щеше да умре.
Най-добре щеше да е някой бърз кораб да откара паметителя в Илдирийската империя, където той щеше да е със своите хора, в безопасност в мрежата на тизма. Всъщност и всяка отломъчна колония щеше да свърши работа, стига Вао’сх да се намираше близо до сънародниците си. Като се имаше предвид ситуацията на Земята, Антон с радост щеше да го придружи. Бе готов на всичко, за да помогне на приятеля си.
Но нямаше никакви свободни кораби, а дори и да имаше, едва ли някой щеше да се съгласи да се отправи към далечната Илдирийска империя.
Колкото и да се опитваше, Антон не можеше да накара никого да се отнесе към проблема сериозно. Луната бе унищожена и парчетата й бяха изравнили със земята няколко града. Пламтящи огнени същества бяха нападнали слънчевата система. Тежкото състояние на един-единствен чужденец не интересуваше абсолютно никого на Земята.
Само Антон го смяташе за важно. И беше отчаян.
Откъснат от тизма, Вао’сх се бе сгушил в малкия им апартамент. Антон го окуражаваше да излиза, да бъде заобиколен от хора (макар че тайно се страхуваше, че ще се събере разярена тълпа и ще го линчува). Старият паметител обаче отказа.
— Хората не могат да ми дадат това, от което имам нужда, колкото и голяма да е тълпата. Има разлика между това да видиш образа на храна и да седнеш на отрупана с ястия маса. Тук няма храна за мен.
Вътрешно Антон се разкъсваше, но отказваше да се поддаде на отчаянието. Щеше да измисли нещо. Не можеше да загуби Вао’сх. Нямаше да се предаде.
Помоли за време в новините, за да накара зрителите и слушателите да почувстват цялата сериозност на проблема на Вао’сх, но всички предавания бяха съсредоточени върху разрушаването на Луната, анализи на фероуите, обвинения към Слънчевия флот. Други истории описваха съкрушителните удари и унищожените градове и отправяха сериозни предупреждения за по-големите отломки, които се спускаха към Земята.
Най-после Антон прибягна до последната си възможност. Не можеше да се сети за нищо друго, което да направи, за никакви услуги, на които да поиска връщане. С натежало сърце се прибра в апартамента, затвори вратата и за миг остана неподвижен, уплашен да признае провала си. Знаеше какво ще причини това на Вао’сх. Затвори очи, събра всяка останала му капчица оптимизъм и се провикна с изкуствена бодрост:
