Пепел от светове

— Все още нищо, но ще измисля нещо. Няма да се предам.

Старият паметител бе включил всички светлини, бе отворил щорите и завесите. Антон го завари проснат на походното легло, разтреперан и облян в пот. По лицето му се сменяха различни цветове, до един болнави. Антон коленичи и хвана ръката му.

— Бъди силен. Тук съм. Имаш цялата ми подкрепа, цялата ми сила.

Изминаха няколко мига, преди да осъзнае, че Вао’сх не страда само от изолацията. Паметителят се гърчеше в спазми. Очите му бяха стиснати, по страните му се стичаха сълзи.

— Радвам се, че си тук — едва успя да каже Вао’сх. — Исках да си до мен.

— Няма да се предам! — настоя Антон.

— Нищо не можеш… да направиш. Приеми го.

— Не!

Антон надуши някаква остра миризма в стаята. Огледа се и видя празни бутилки от химикали — изгарящи кожата почистващи препарати от банята и кухнята, няколко отдавна изписани лекарства, — до една празни.

— Вао’сх, какво си направил?

Старият паметител продължаваше да трепери, но успя да отвори очи. Заговори така, сякаш разказваше приказка:

— Магът-император Сайрок’х видя какво е нужно на Илдирийската империя и погълна отрова, за да може историята да премине към следващата глава. — Закашля се и повърна.

Антон стисна костеливите рамене на стареца и го вдигна да седне. Струваше му се, че светът е рухнал под краката му.

— Защо отказа помощта ми? Нали съм с теб!

Паметителят сграбчи ръката му, въздъхна мъчително и изхриптя:

— Не всички истории имат щастлив край.

— Как можа! — Антон го пусна и се изправи. Сърцето му биеше лудо, не му стигаше въздух. Не чуваше почти нищо, освен препускането на собствените си мисли. — Ще се обадя в болницата. Там могат да направят нещо.

Но никой земен лекар не разбираше нищо от психологията или токсикологията на илдирийците. Без пълен анализ не можеше да се разбере кои от химикалите, които бе погълнал Вао’сх, са отровни за биохимията му, и нямаше начин да приготвят навреме подходяща противоотрова.

Антон изхвърли тези мисли от съзнанието си. Отказваше дори да признае съществуването на подобна възможност.

Вао’сх го хвана за ръката.

— О, приятелю, самотата, която изпитах, след като избягахме от Марата, ме подготви за това, което чувствам сега. А оттук нататък ще става само по-лошо. И двамата го знаем. Моят избор е да свърша по този начин. Така аз контролирам нещата и ще умра много по-спокойно, отколкото ако позволя на лудостта да ме обземе.

Гласът му наистина звучеше съвсем спокойно.

— Не! — Антон почувства как в гърдите му напират ридания и гняв. Отказваше да приеме, че не може да направи нищо, че е провалил Вао’сх.

— Обещай ми… обещай ми, че ще разкажеш историята ми. Запиши края ми за Сагата за седемте слънца. — Очите на Вао’сх бяха замъглени. — Открих едно стихотворение, което много ми харесва. Написал го е Томас Бенингтън Маколи, казва се „Балада за древен Рим“.

Антон избута настрана останалите си мисли и се вкопчи в нещо нормално — нещо, което можеше да направи. И установи, че си спомня стихотворението.

— Знам го.

Вао’сх събра сили и изрецитира с глас, в който все още звучеше силата на велик паметител:

Че няма по-достойна смърт
пред жребия ни строг:
да паднеш с чест зарад предци
и с вяра в своя Бог.

Отпусна се в леглото и на устните му се изписа бледа усмивка.

— От това ще излезе чудесна епитафия…

— Не… — Антон не успя да сдържи риданията си, докато се свличаше на колене до приятеля си. Вао’сх отново посегна и го хвана за ръката.

След по-малко от час старият паметител си отиде така спокойно, както бе обещал.

109.Председателят Базил Венцеслас

Кабинетът му вече не беше безопасен. Досега стъклената пирамида на Ханзата винаги го бе поставяла толкова високо, че можеше да вижда мозаечната шарка на човечеството, без да се отегчава от подробностите на отделните парченца. Напоследък обаче не му допадаше да е толкова разпознаваем. Толкова уязвим. Стъклените прозорци в кабинета му бяха бронирани срещу язери и ракети, но не и срещу планини, падащи от небето.

Дори дълбоко под земята и защитен от висока половин километър скала, Базил не можеше да е напълно сигурен, че е в безопасност. Ударът на някое по-голямо парче от Луната можеше да го убие и тук, точно както ако бе останал в кабинета. Освен това някой по-хитър убиец несъмнено все можеше да намери начин да стигне до него.

Отначало смяташе да установи временен щаб на „Голиат“ — кораба на генерал Бриндъл, който все още кръжеше в орбита. Идеята му се бе сторила добра, но после осъзна колко уязвим може да е един дреднаут за атака отвън. Ами ако черните роботи ги предадяха и откриеха огън? Ако някои от корабите на ЗВС вдигнеха бунт? Ако фероуите се върнеха? Или Илдирийският слънчев флот? Или кликисите? Толкова много врагове. Дори предишните му съюзници се бяха обърнали срещу него.

Да, Базил трябваше да е много, много предпазлив. Като председател трябваше да е максимално защитен. Трябваше да е в безопасност — кой друг можеше да ръководи Ханзата в тези ужасни времена?

Решението да премести кабинета си в тунелите дълбоко под пирамидата на Ханзата бе взето импулсивно. Тунелите бяха стари, оскъдно обзаведени и предвидени само за най-жестоките и краткотрайни аварийни ситуации, но скалите бяха здрави и най-важното, оттук Базил можеше да контролира кой да влиза при него. Това бе най-доброто, което можеше да направи.

Работниците довършваха модификациите, които бе наредил, и шумът от работата им звучеше угнетяващо. Тежки платформи и малки копачи разчистваха още помещения и коридори, разширяваха защитения подземен пост. Прахът във въздуха се смесваше с мириса на газовете от машините — остра миризма, с която филтрите въпреки целия си капацитет не можеха да се справят докрай. Леките панели хвърляха навсякъде сенки с остри ръбове. Мястото напомняше на Базил за сурово обзаведен скрит бункер, където някой свален лидер може да се скрие от разярената тълпа. Това сравнение изобщо не му харесваше.

На скалните стени бяха монтирани комуникационни екрани, така че Базил можеше — както винаги — да наблюдава всичко.

Над Земята летяха множество съдове — съгледвачески кораби, кораби на ЗВС, спасителни кораби — и прихващаха скалните късове. Това беше първата защитна линия в плана на Базил. Но космосът бе толкова огромен, а корабите — така малобройни, че Базил не можеше да спре всички отломки.

Вчера например една с приблизителен диаметър шестстотин метра бе унищожила половината Буенос Айрес, а други две бяха ударили Северния полюс. Трета се бе стоварила в средата на австралийската пустиня — и всичко това преди основната част от масата на разбитата Луна изобщо да е стигнала до