— О, да. Изобщо няма практическо приложение.
— Но не би ли могъл някой да го осъществи? — настоя Лекторът по съвременни руни. — Вие едва ли не слагате лепилото и ваденките в комплекта!
— Осмелявам се да предположа, че има и такива хора — стеснително изрече Леонард. — Но в същото време съм уверен, че властите биха прекратили заниманията им, преди да стигнат твърде далеч.
Вероятно дори Леонард да Куирм с цялата си гениалност не би успял да пренесе върху платното усмивката, която плъзна по лицето на лорд Ветинари.
С изключително внимание, защото дори не биха успели да осъзнаят, че са ги изпуснали, студентите и чираците нагласяха клетките с дракони под задната част на летящата машина.
Случваше се някой дракон да хлъцне. И тогава всички наоколо освен един човек се смръзваха. Изключението беше Ринсуинд, който в този момент клечеше зад купчина греди на много метри оттам.
Всички са преяли със специалната смеска на Леонард и ще са много кротки през следващите четири-пет часа — обеща Пондър и за трети път го измъкна от скривалището. — На драконите от първите две степени храната бе дадена във внимателно изчислени моменти, първите би трябвало да са в настроение за бълване на огън тъкмо когато се озовете над Ръба.
— Ами ако се забавим?
Пондър обмисли задълбочено хипотезата.
— Каквото и да правите, недейте да се забавяте — посъветва го накрая.
— Благодаря.
— II онези, които ще вземете със себе си в полета, може би ще имат нужда от хранене. Натоварихме смес от нафта, минерално масло и антрацитен прах.
— С която аз ще храня драконите.
— Да.
— В този дървен кораб, който ще бъде много, много нависоко?
— Е, да, от определена гледна точка.
— Хайде да разгледаме по-подробно тази гледна точка.
— Най-точно казано, няма да има никакво „долу“. Поне в буквалния смисъл. Ъ-ъ… Може да се каже, че ще се движите твърде бързо и няма да се задържите на никое място достатъчно дълго, за да паднете надолу. — Погледът на Пондър търсеше поне намек за просветление в очите на Ринсуинд. — С други думи, ще падате постоянно, без да се ударите в земята.
Над тях редица след редица дракони съскаха и цвърчаха доволно. Облачета пара се носеха през сенките.
— Така значи… — промълви Ринсуинд.
— Разбираш ли ме? — провери Пондър.
— Не. Но се надявах, че ако си мълча, ще престанеш да ми обясняваш.
— Как се справяме, господин Стибънс? — попита Архиканцлерът, тихичко примъкнал се начело на своите магьосници. — Как е нашето огромно хвърчило?
— Всичко върви според плана, сър. До старта остават пет часа.
— Нима? Бива. А до вечерята остават десет минути.
Ринсуинд беше настанен в малка каюта със студена вода и изобилие от плъхове. Пространството, което не беше заето от койката, се запълваше почти изцяло от багажа му. По-точно от Багажа.
Представляваше сандък, който щъкаше на стотици крачета. Ринсуинд предполагаше, че е вълшебен. Имаше го от много години. Багажът разбираше всяка негова дума. За нещастие се подчиняваше обаче най-много на една от сто.
— Няма място — натърти пак Ринсуинд. — Пък и знаеш, че всеки път, когато ти се издигаше във въздуха, накрая се загубваше.
