пак няма да е толкова зле, нали? Не се ли завърнем, поначало не би имало и къде да се завръщаме, нали? Така че всичко се обръща в наша полза. — Леонард пак се усмихна сдържано, но весело. — Отдавна съм се убедил, че в такива моменти логиката е голяма утеха.
— Лично аз — подхвана капитан Керът — съм щастлив и развълнуван от участието си в полета. — Потупа кутията в краката си. — И съгласно получените от мен указания нося иконограф и възнамерявам да направя множество полезни и затрогващи снимки на нашия свят от космическа перспектива, които може би ще накарат човечеството да го види в неподозирана светлина.
— Моментът подходящ ли е да си подам оставката от екипажа? — попита Ринсуинд, впил поглед в спътниците си.
— Не — охлади го лорд Ветинари.
— Ами ако изтъкна безумието като причина?
— За себе ли говориш?
— Вие изберете!
Ветинари го повика с жест при себе си.
— Някои биха казали — промърмори Патрицият на магьосника, — че е задължително да си безумец, за да участваш в това начинание. В такъв случай ти имаш необходимата квалификация.
— Тогава… да речем, че не съм безумец?
— О, като управник на Анкх-Морпорк мой дълг е да изпратя само хора с остри и хладнокръвни умове на толкова важна мисия.
Погледите им се срещнаха за миг.
— Май има някаква уловка — промърмори Ринсуинд, макар да знаеше, че загуби играта.
— Да — потвърди Патрицият. — Най-хитрата.
Светлинките на закотвените кораби изчезнаха в мътния въздух, а шлепът се носеше с все по-бързото течение. — Вече няма връщане назад — изрече Леонард. Изтрещя гръмотевица и пръстите на мълнията опипаха Ръба на света.
— Обикновен порой, предполагам — продължи Леонард, когато едри капки затупаха по брезента. — Да се качваме ли вече? Тежестите, окачени на вериги, ще поддържат направление право към Ръба и е по-добре да се настаним удобно, докато чакаме.
— Сър, първо трябва да пуснем на вода лодките с огъня — напомни Керът.
— Да, колко съм разсеян! — възкликна Леонард. — Сигурно бих си забравил и главата някъде, ако не беше закрепена на раменете ми с кости, кожа и още какво ли не!
Две от лодките на шлепа бяха пожертвани за нападение срещу Обиколната ограда. Клатушкаха се тежко, натоварени с излишните кутии лак и боя и остатъците от дажбите на драконите. Керът взе два фенера и след няколко неуспешни опита в поривистия вятър успя да ги запали и да ги разположи старателно според указанията на Леонард.
После лодките бяха отвързани. Освободени от мудния шлеп, те се понесоха бързо по течението.
Дъждът вече плющеше по палубата.
— А сега да влезем — настоя Леонард и се шмугна вътре. — Няма да е зле да пийнем по чаша чай.
— Господине, нали уж решихме, че не бива да палим открит огън в машината? — напомни Керът.
— Донесох специална кана, моя конструкция, която поддържа топло налятото вътре. Или студено, ако така предпочитате. Нарекох я Кана за топло или студено. Не схващам как познава предпочитанията ни, но има полза от нея.
Поведе ги нагоре по стълбичката.
Само една малка лампа осветяваше тясната кабина. Открояваше трите кресла, сгушени в плетеницата от ръчки, уреди и пружини.
