Багажът го зяпаше по присъщия си безочлив начин.
— Значи ти оставаш тук с милия господин Стибънс, ясно? Разбрахме се. Бездруго никога не си се чувствал спокоен близо до боговете. Ще се върна скоро.
Безокият поглед не трепваше.
— Стига си ме гледал така, ако може — помоли Ринсуинд.
Лорд Ветинари огледа тримата… какво ли определение им подхождаше?
— Хора — спря се на най-безспорното, — на мен се падна задачата да ви поздравя за… за…
Подвоуми се. Патрицият не задълбаваше с удоволствие в света на техниката. Придържаше се към възгледа, че има две култури. Едната е истинската, другата принадлежи на хора, които обичат машинариите и се тъпчат с пици в най-нездравословните часове на денонощието.
— …за това, че сте първите, които ще напуснат Диска с твърдото намерение да се завърнат на него. Вашата… мисия е да кацнете на Кори Селести или в близката околност, да откриете Коен Варварина и неговите последователи и с всички достъпни средства да предотвратите осъществяването на техния нелеп замисъл. Сигурно има някакво недоразумение. Дори варварските герои обикновено се въздържат от унищожаване на света. — Лорд Ветинари въздъхна. — Защото в типичния случай не са достатъчно цивилизовани да имат подобни стремежи. Както и да е… Ще го призовем да се опре на здравия разум и така нататък. Варварите поначало са сантиментални. Опишете му как заради него ще загинат сладките малки кученца или нещо от този род. Друг съвет не мога да ви дам. Подозирам, че за класическата употреба на сила и дума не може да става. Ако беше лесно да убият Коен, отдавна някой да го е сторил.
Капитан Керът отдаде чест.
— Насилието винаги е последното средство, сър.
— Осведомен съм, че за Коен е първото — отбеляза Патрицият.
— Не е чак толкова лош, стига да не му изскочиш в гръб ненадейно — сподели Ринсуинд.
— Аха, чухме и мнението на специалиста в екипажа — отвърна лорд Ветинари. — Само се надявам, че… Какъв е този надпис на емблемите ви, капитан Керът?
— Девизът на мисията, сър — бодро отвърна Керът. — «Morituri nolumus mori». Ринсуинд го предложи.
— Не се учудвам — студено промълви лорд Ветинари. — Ще бъдете ли така добър да ни предложите и простичък превод, господин Ринсуинд?
— Ами… — Ринсуинд се колебаеше, но измъкване нямаше. — Ъ-ъ… приблизителното значение, сър, е «Ние, които сме обречени на смърт, не искаме да умираме».
— Много изразително. Смятам решимостта ви за похвална… Какво има? — Пондър зашепна нещо в ухото му. — А, да, както ми беше напомнено, скоро ще ви напуснем. Господин Стибънс ме увери, че има начин да поддържаме връзка с вас поне докато не доближите планината.
— Да, сър — потвърди Керът. — Счупеният омнископ. Изумително устройство. Всяко парче вижда всичко, което е достъпно за останалите. Смайващо.
— Е, аз съм убеден, че във вашата нова кариера ще има само възходи и никакви… ха-ха-ха… падения. Заемете местата си, господа.
— Ъ-ъ… Само за момент, сър, да направя една иконография — помоли Пондър, притичал с голяма кутия в ръце. — Да запазим мига за историята. Моля, застанете всички пред флага и се усмихнете… Ринсуинд, това означава ъгълчетата на устните ти да са извити нагоре… благодаря. — Като всички некадърни фотографи и Пондър направи снимката частица от секундата след всеобщото замръзване на усмивките. — Ще чуем ли последните ви думи?
— Тоест последните ни думи, преди да отлетим и да се завърнем ли? — сви вежди Керът.
— А, да. Естествено. Точно това исках да кажа! Защото вие, разбира се, ще се завърнете — забърбори Пондър твърде бързо, както се стори на Ринсуинд. — Изпитвам единствено непоклатимо доверие към уменията на господин Да Куирм, не по-малко от самия него, струва ми се.
— О, не, аз никога не си губя времето да изпитвам доверие към себе си — възрази Леонард.
— Нима?
— Направеното от мен просто работи, не е необходимо и да пожелавам това. Разбира се, ако се провалим,
