— Ла!
— То пък един свят — промърмори Коен. — Вече за нищо не става…
— Ами всички мили малки котенца… — започна Ринсуинд.
— Кученца! — изсъска му Керът, впил поглед в Коен.
— Да, де, кученца. А? Помисли ли за тях?
— И какво има да ги мисля?
— О… нищо.
— Но всички ще умрат — напомни Керът. Коен вдигна кльощавите си рамене.
— Всеки умира рано или късно. Тъй разправят.
— Не ще остане кой да помни — унесено отрони менестрелът. — Ако няма жив човек, няма кой да помни.
Ордата се вторачи в него.
— Никой не ще си спомни кои били сте и що сте сторили — увери ги той. — Не ще остане нищо. Никакви песни. И никой не ще ви помни.
Коен въздъхна.
— Тъй да бъде. Да речем, че не…
— Коен? — прекъсна го Тръкъл с необичайно угрижен глас. — Помниш ли как преди минути ми каза да натисна буталото?
— Е, и?
— Не биваше ли?
Буренцето съскаше.
— Натисна ли го? — реши да провери Коен.
— Ами да\ Тъй ми каза.
— Можем ли да го спрем?
— Не — завъртя глава Ринсуинд.
— А ще успеем ли да избягаме?
— Само ако измислиш как да пробягаш петнайсетина километра като светкавица.
— Съберете се, момчета! Не ти, млади певецо, тука решават хората с мечове… Ордата се скупчи припряно по знак на Коен. Не мина много време.
— Добре — отсече Коен, щом приключиха. — Господин певецо, записа ли вярно имената на всинца ни?
— Разбира се…
— Да вървим, момчета!
Натовариха отново буренцето на количката. Тръкъл се поизвърна, когато тръгнаха бутайки.
— Ей, барде! Сигурен ли си, че записа как аз…
— Тръгваме! — изрева Коен и го дръпна. — Ще се видим някой път, госпожо Макгари. Тя кимна и се отдръпна.
— Знаеш как е — промълви печално. — Чакам правнуци, такива ми ти работи… Количката вече набираше скорост.
