Джини, както винаги превъзходна, откри за него сред папките един доклад на ФБР от тяхната Група по криминално насилие (ГКН), работеща по специална програма. ГКН, която се явяваше като секция на Научния блок по човешко поведение на ФБР, беше създадена в началото на осемдесетте години да проследява, анализира и систематизира всички престъпления, свързани с насилие. Ако такива престъпления се бяха случвали в Калифорния, тогава информацията от Сакраменто щеше да му помогне. Ако убийства като тези бяха ставали извън щата, тогава за тях щеше да знае ФБР. Стори му се иронично, че информацията, която търси, е последната информация, която желае: ако и двете служби потвърдяха подозренията му, тогава шансовете бяха, че е по следите на масов убиец. Дори най-големите ветерани между ченгетата се страхуваха от тези думи, събрани заедно.
Дюит пристигна в Общинската болница рано следобед и надникна при Анна, но само за кратко, защото две сестри в момента я почистваха.
Продължи с колата до горичката Пасифик гроув, където беше погребалния салон до гробището „Марейша“. Архитектурата му беше от края на осемнайсети век с испанско влияние — гипсова мазилка и покрив от червени керамични плочи, когато католическите мисионери за първи път се бяха установили в района. Портата от ковано желязо щракна музикално зад него и се затвори. Дори през януари различни храсти показваха способност да цъфтят с прелестни цветове. Музика на Уиндам Хил се чуваше от високоговорители в тавана в помещението за приемане. Освежаващ дезодорант ухаеше силно на сладко от малини и се опитваше да прикрие химическите миризми, които усилено нахлуваха откъм задното помещение, което беше без прозорци — Месарския магазин — както беше чувал да го наричат.
Там той намери доктор Емануел, седнал на табуретка. Очилата му драматично уголемяваха неговите очи. Той вдигна поглед и попита веднага:
— Разговаря ли с жената на Макдъф за идентификация на трупа му?
— Да и ще се видя с нея довечера. Така че ще може да дойде тук след разговора ни.
— Не можем да го разрежем докато нямаме положителна идентификация — каза Емануел.
— Жалко. Искаш да кажеш, че днес можем да оправим само единия?
Дюит отложи аутопсията като първо се залови с Емануел да огледат трупа на Осбърн с портативния лазерен прибор. Осветени с лазерната светлина и наблюдавани със специални очила, на фона на човешката кожа невидимо малките косми и влакънца изглеждаха флуоресцентно зелени и достатъчно големи. Технологията, която беше въведена в началото на осемдесетте години, позволяваше много по-голямо увеличение от предишния преглед с високоволтов увеличител. В резултат откриването на веществени доказателства на местопрестъпленията и в лабораториите започна да дава значително по-добри резултати.
След като приборът беше включен, Емануел изключи осветлението. Докато Дюит продължаваше да размахва малкия жезъл на лазера над крака на Осбърн, Емануел разказа историята за това как лазерът беше решил един проблем с изнасилване и убийство преди две години като с негова помощ беше открит отпечатък от пръст по бедрото на жертвата, запазен от самата пот на убиеца. Подобно на космите и влакънцата, отпечатъкът от пръст бил станал видим под въздействието на лазерната светлина, яркозелен на цвят, и дал прозвище на прибора дори сред юридическите кръгове — „магическия жезъл“. Точно тези технологически нововъведения правеха съдебното разследване опияняващо за Дюит и в моменти като тези той се чувстваше съвсем на себе си, уверен в себе си, сигурен и стабилен. Скоро започна да вдига с пинсета косъмчета и влакънца от крайниците и торса на Осбърн и да ги оставя в стъкленица, на която Емануел беше сложил етикет. Компенсира обезкуражаването си от липсата на отпечатъци от пръсти с откриването на безброй памучни топченца от завалени влакна по прасците, бедрата и раменните лопатки. Естествени влакна като памучните често бяха пропускани, защото бяха достатъчно общоприети за всяка криминална сцена. Като криминалист обаче, Джеймс Дюит не пропускаше нищо: всички доказателства трябваше да бъдат събрани, независимо дали имаха пряка връзка с разследването.
Най-накрая Дюит достигна главата на Джон Осбърн и откри половин дузина полуразмазани отпечатъци от пръсти, където вероятно той се беше пипал, за да се нагласи пред огледалото. Дюит насочи струята светлина из косата на Осбърн и попита без да вдига поглед:
— Изпрати ли дрехите му в лабораторията?
— Да, всичко беше поставено отделно в торба, както каза. Защо, какво намери?
Дюит вмъкна внимателно краищата на пинсетите в косата му и извади някакво влакно. Като всеки професионалист Дюит беше запознат с елементите на своя занаят. Както дърводелец можеше веднага да вземе от купчината с пирони този, струващ десет пенита, или хирург като Емануел можеше веднага да идентифицира орган, Дюит познаваше своите косми и влакна.
— Из косата му от тази страна е пълно с такива — каза той, насочвайки светлината към синтетичната завъртулка, държана от неговата пинсета. Влакънцето видимо се наелектризира, когато улови светлината.
— Какво е това? — попита лекарят.
— Ако не греша — каза Джеймс Дюит, — ще кажа, че е влакно от синтетична материя за килими. — Остави жезъла настрани, отдалечи се и включи светлините на тавана. Видя естествения цвят на влакното. Вдигна го към светлината и погледна в него. Позна този цвят. — Багажът на Осбърн беше натъпкан в задната част на багажника. Това ме озадачи отначало. Но мисля, че сега знаем защо.
— И защо е така?
— Багажникът е бил прекалено малък за велосипеда — каза той, смущавайки лекаря, който не знаеше подробностите по случая, — така че вместо него той е сложил трупа.
5.
Неуспял да намери кой да го замести, Дюит пристигна за своята доброволна работа в аквариума на Монтерей десет минути преди седем. В колежа той беше най-добрият в кръжока по морски науки, докато не го ухапа заразата на криминалистиката. Подобно на много свои сегашни колеги и той не знаеше как точно се е озовал в нея. Вечерите в аквариума обаче го връщаха обратно при неговата стара любов и изпълняваха ролята на добре дошло развлечение.
Тази вечер аквариумът, който представляваше реконструирана консервена фабрика с форма на U, гледаща към океана, беше сравнително празен. Това Дюит посрещна с облекчение, тъй като вечерите с много посетители, докарвани с редовните крайградски автобуси за екскурзианти и гости, бяха отегчителни, уморителни и притеснителни. Влезе както винаги през входа за персонала и мина под шейсетфутово точно копие с реални размери на сив кит и неговото малко. Вентилационната система над главата му работеше доста шумно и Дюит се ядоса, че още не е поправена. Тръгна право към гишето за информация. Над него малко стадо гипсови китове плуваха към прозорците с рисунки. Дузина любопитни посетители се бяха спрели да гледат морските видри на местата за гледане на повдигнатия под и пода с нормалното ниво.
Дюит спря на информацията, да попита дали може да разговаря за минута със Синтия Чатърман, която беше много активна като член на управителния съвет — една амбициозна и намахана, разведена със скъпи дрехи и стържещ глас. Дюит зае мястото си до гората от водорасли. Със своите трийсет и един фута дълбочина и шейсет и един фута дължина този най-голям резервоар на аквариума съдържаше 335 000 галона морска вода и доста голяма част от петте хиляди живи морски същества на аквариума. Дюит знаеше английските и латинските имена на всеки вид в този резервоар и някои от по-видните обитатели беше нарекъл с прякори. Любимка му беше костенурката „Мила“. Работата му беше да бъде жива енциклопедия, мистър Всезнайко за любопитните, и беше взел тази отговорност присърце.
Трийсетфутовите дървета от тъмнозелено-кафяви водорасли се люшкаха заедно с изкуствено поддържаното поклащане на водата. Акули, сьомги, морски игли допираха носове до прозорците за наблюдение. Дюит обясни на една млада двойка как богатата на хранителни вещества истинска океанска вода се изпомпва в резервоара с дебит две хиляди галона за минута по време на часовете, в които аквариумът не работи за посетители, за да може обитателите му да се хранят пълноценно. Водата се филтрираше до известна степен рано сутрин от всякакви замърсявания, за да може през деня да се осигури нормална гледка за посетителите.
След като наобиколи малкото посетители, което не беше тежка работа за него, в 7 и 30 той зави по извивката на U-то и отиде в обществената кафетерия. До една маса седеше сама Беатрис Макдъф. Позна я по черната рокля и тъгата в очите. За да бъде сигурен, все пак провери:
— Мисис Макдъф?
Тя прехапа долната си устна и кимна утвърдително.
— Детектив Дюит — каза той, — Джеймс.
Тя кимна пак.
Той седна от другата страна на масата, с лице към нея, и почака няколко дълги минути докато тя вдигне поглед. Двойка на съседната маса се оплакваше на някакви приятели от хората, които пушели в екскурзионния автобус, който ги беше докарал дотук. Шестгодишно момче стоеше до един от прозорците за наблюдение, загледано в осветените поклащащи се води и постоянно подвикващо:
— Китове, мамо, китове.
Момчето гледаше двойка игриви китове, единият от които бременен.
— Благодаря ви, че отделихте от времето си да дойдете тук — започна той. — Не можах да намеря друго място. — Всъщност той знаеше, че тя е отседнала в хотел на по-малко от миля оттук.
Тя прокара нокът по фигурките на изкуствения фурнир, с който беше облепен плота на масата.
— Пътуването дотук е много дълго. — Но ми кажете — попита тя с мрачен тон, — нали само ще го идентифицирам. Не мога да го взема вкъщи, не мога. Нали това можете да направите и е в задълженията ви?
— Предполагам, че да — призна той.
Лицето й застина в някакъв израз на напрежение. Махна неопределено ръка и погледна нагоре с безжизнени очи.
Дюит каза:
— Има причина за забавянето: ние вярваме, че съпругът ви може да е убит. Като доказателство…
— Ох, слава Богу — прекъсна го тя. — Не е самоубийство, нали? Той веднага разбра почти със сигурност, че тя е живяла с неприятната мисъл, че е изневерила на своя съпруг и така го е довела до самоубийство. — Знаех си, че няма да е самоубийство — каза тя с по-ясен глас, изведнъж оживена.
— Трябва да ви задам няколко въпроса.
Тя се съгласи с кимване на глава.
— В камиона изглежда преди е имало радиокасетофон. Можете ли да ми кажете кога е бил откраднат?
— Откраднат? Невъзможно.
Дюит почака още малко. Ако чакаш много дълго, другият човек неизменно започва да говори пак, за да запълни празнината. Тя продължи:
