4
Петък
1.
Когато телефонът звънна в 7 и 30, петък сутринта, Дюит не беше толкова загрижен, тъй като беше съвсем обичайно време на деня, да се обади, например, неговата майка, или дори Кларънс Хиндеман.
— Аз съм, Клеър — започна тя с глас, изразяващ известно притеснение, че се обажда толкова рано. Но той бързо я успокои. — Снощи останах да работя цяла нощ и имам някои добри резултати. Тъй като и аз живея в долината, счетох, че е по-добре да ти ги съобщя лично, отколкото да обяснявам по телефона. — Звучеше малко напрегната.
— Кафето е сложено — каза той. Каза й как да стигне, затвори и извърши скоростно почистване на всекидневната. Тази активност бе уловена от погледа на още съненото внимание на Еми, която го забеляза от съседната кухня, от която се виждаше добре. Тя държеше в ръка чаша портокалов сок.
— Обличай се — каза й той. — От работата ще ми идват на гости. — Забеляза, че е облечена с впита и оскъдна тениска, което го подсети, че дъщеря му вече не е малко момиченце, а млада жена. Физическите промени, които бяха започнали преди две години, сега бяха довели до изпъкване на бюста, удължаване на краката и разширяване на ханша. Това, което правеше този преход да изглежда мъчителен и зловещ, беше приликата на Еми с нейната майка. Той живееше с един умален образ на Джулия и намираше преживяването едновременно разстройващо и приятно.
Той чистеше банята и Еми тъкмо се опита да използва мивката, когато Клеър почука на входната врата. Двамата с Еми припряно се побутнаха, когато той се опита да измие ръцете си, и точно по време на това объркване тя попита:
— Жена е, нали? — Търсеше причина за френетичните му действия. Той не можа дори да се сети за кърпата да се избърше. Подхвана тениската й, с която беше облечена, и се избърса на нейния гръб.
— Облечи се — повтори той.
— Жена е — обяви тя вече по-категорично.
Дюит я погледна с уж святкащ поглед, за да я сложи на мястото й, но тези негови погледи през последните месеци не бяха много ефективни. Еми добре познаваше номерата му и това го безпокоеше.
Без да се подчини, Еми отиде да гледа след него в коридора на кого ще отвори вратата. Тя влезе през входната врата и той я представи от разстояние на Еми, както и обратното. Дюит покани Клеър на дивана. Тя носеше куфарче, което остави до себе си на дивана, и отвори.
Клатейки опашка с пълна сила, Ръсти доближи Клеър. Тя го погали приятелски, разрошвайки козината с пръсти, той се оттегли в кухнята и започна да яде шумно.
— Мисля, че има няколко наистина важни неща — започна тя, — и всички те изискват твоето незабавно внимание. Тъй като уикендът наближаваше, исках да свърша възможно най-много от работата. Първото нещо, което установих, е, че и двете моторни масла съвпадат: това е 10–40 „Пенцойл“ с еднакво процентно съдържание на фероалуминий, което показва, че са били използвани в двигател. Една и съща кола е била спряна до автомобилите на жертвите. Мисля, че този факт е добър като отпечатък от пръст. Второ, открихме животински косми по вътрешната страна на вратите и на двата автомобила. Косми от куче… от не изцяло чистокръвна порода — каза тя и погледна Ръсти в кухнята. — Според всички налични тестове: структура, твърдост, епидермис, лющене, дължина и цвят, те са от едно и също куче. — Отново погледна Ръсти.
— Не са от Ръсти — рече той.
— Бих искала да проверя, ако мога.
— Казах ти — рече той като че ли се отбраняваше. — Не съм докосвал камиона на Макдъф. Просто няма начин…
— Дори и да е така, искам да елиминирам тази възможност.
— Тогава направи го! — той хвърли ръце нагоре във въздуха. — Пука ми! Но губиш лабораторно време.
Тя се наежи малко, извади от куфарчето си папка и му подаде от нея малка купчина черно-бели снимки.
— Тук се вижда докъде сме стигнали с косвените улики — обясни тя, докато той прехвърляше снимките. — Всяка снимка показва увеличените скъсани краища на разтеглива найлонова лепенка, с която са били залепени прозорците на двете коли. В долните краища се виждат показанията на броячната система и номера на разследването. Можем да съединим всяко парче лепенка до парчето, от което е откъснато. Три парчета лепенка използвани за всеки прозорец… икономично и специфично. Първото парче, увито около маркуча отляво надясно, второто отдясно, третото запечатва останалата пролука в прозореца. И колите на Макдъф и на Осбърн са били запечатани по подобен начин. — Идентичен беше думата, която всеки криминалист избягваше, тъй като тя нямаше никакво място в съдебната зала, никакво място във физическата вселена. Никъде нямаше две истински еднакви неща.
— Модел на поведение.
— Третата снимка — каза тя вещо, — показва вече нещо най-ясно и определено за извършителя. Можем да съединим парче № три от мястото на Осбърн с парче № едно при Макдъф.
— Една и съща ролка лепенка.
— Точно това е непоклатимото ти веществено доказателство, Джеймс. И двете убийства трябва да са умишлени. Един и същ човек е залепил и двата прозореца с лепенка от една и съща ролка. Освен това е използвал подобен по направа и възраст градински маркуч… две различни парчета, отрязани от един и същи маркуч, въпреки че не сме сто процента сигурни, тъй като нямаме събрана информация за маркучи, по която да направим справка. Нямаме справочна информация и за видовете гуми за велосипеди, но мисля, че в Сакраменто има. Продължаваме да работим върху това. Ти попита за онези власинки от вчерашната аутопсия. Не сме ги подложили на всичките тестове, но визуално синтетиката, открита в косата на Осбърн, съвпада по цвят и дължина с влакната, открити по неговите дрехи, което, както ти предположи, представлява влакна от постелките в колата.
— И в багажника — допълни той.
Прекъсна ги Еми, която попита дали трябва да вземе автобуса или той ще я закара. Той каза, че ще я закара. Клеър изглежда нямаше търпение да си тръгне. Дюит я задържа още минута. Еми се върна с блуждаеща и лъкатушеща походка в стаята си.
— Отпечатъци от пръсти? — попита той.
— Никакви по лепенките. И по двата маркуча. Открихме много по вътрешните стени на купетата с помощна на парова техника. Изпратих ги до Министерството на правосъдието в Сакраменто за анализ. Те работят с АСЛО ежедневно. Ако се получи някой хит, веднага ще ти кажат какъв е резултата.
Автоматичната Система за Латентни Отпечатъци — АСЛО — съдържа над шест милиона отпечатъци, запомнени в електронни файлове. Компютърната база данни съдържа отпечатъци, разделени на три части: престъпници, държавни служители и в третата част — всички работещи в детски градини и ясли, болници, частни следователи и отпечатъци от друг подобен персонал, които Министерството на правосъдието изисква да се държат картотекирани. Един усъвършенстван софтуер на изкуствения интелект идентифицира точно особеностите на отпечатъка на всяка личност — извивки, примки, ръбове — и после търси в базата данни със скорост хиляди отпечатъка за секунда, опитвайки се да го напасва с някой от там. Компютърът често „изплюва“ дузина или повече приблизителни отпечатъка и тогава експертът по отпечатъци от човешки пръсти, посредством ръчно сравняване на отпечатъците, стеснява максимално приликите докато се стигне до един-единствен „хит“.
Дюит попита:
— Ще искат ли там да се задействат по нашия случай?
— Аз ще се постарая. Защо не оставиш тази работа на мен?
— Познаваш ли Рамирес?
— Не.
— Аз го познавам. Беше наркодетектив, когато работих като съдебен следовател в града. Беше за две години.
— Искаш да тръгна да го преследвам, или аз да се заловя сама? — попита тя.
— Сигурна ли си, че нямаш нищо против последното?
— Нямаше да ти предложа да действам сама, ако не исках да го свърша — каза тя, отпускайки се уверено на облегалката на дивана.
Дюит вдигна снимките на съответстващите краища на лепенката:
— Точно от това се нуждаех. Добра работа и приблизително пет пъти по-бързо свършена, отколкото си мислех, че може да стане.
— Сега, когато умишленото убийство е потвърдено, Брайън ще задели повече хора по случая и ще го направи приоритетен. Наистина трябва да извършим всичко, което остава, бързо. Има вероятност, че може да разпореди да се работи допълнително, особено през някой уикенд.
— Очевидно е така — рече Дюит. — От моя гледна точка… се нуждая от всичко, веднага щом получиш резултата. Анализа на влакната, следата на велосипеда, органичните доказателства от аутопсията. Не се колебай да ми се обадиш тук, ако ме няма в офиса. За мен тази работа е без почивни дни.
Тя стана и събра снимките.
— Как е да си на другата гледна точка… искам да кажа, като детектив?
Той се замисли за миг и произнесе единствената дума, която му дойде на ум:
— Поразително.
2.
Звукът беше като от гръмнал пистолет. Дюит веднага се завъртя на стола в канцеларията си, скочи към прозореца, разтвори венецианските щори и се взря в паркинга, на който стояха радиоколите и коли без отличителни полицейски знаци. Никакво гърмящо оръжие — беше гърмяща кола и Дюит веднага я позна по стикера на бронята: „СПИРАМ БЕЗ ДА МИ ПУКА“. Профилът на Хауард Лъмбровски изпълни прозореца на вратата на колата, докато неговият „Мустанг“ зави наляво. „Мустангът“ беше син с бял снемаем покрив и Дюит си спомни своя разговор с Антъни де Сика, когато той беше описал точно същата кола до силния удар „тряс“ от затварянето на вратата. Разрови се нетърпеливо из бележника си и почти щеше да скъса няколко страници. Стигна до бележката си: „Двутонен конвъртъбъл? Силен удар като гръм? Едър мъж.“ „Хауард Лъмбровски?“ — написа сега той на нов лист.
Нямаше време да се размотава повече. Срещата беше след три минути.
Присъствието на кмета Мани Рот действаше на нервите както на Кап, така и на Хиндеман. Кап беше облякъл своето спортно сако, а Кларънс беше
