изоставил своята авторитетна позиция зад бюрото си за по-приветлив контакт. Беше подредил сивите столове от оръжеен метал така, като че ли четиримата щяха да провеждат бридж турнир без масата за карти. Рот чоплеше нервно нещо по ръцете си, сложени в скута. Кап барабанеше с молива си „Монгол №2“ по своето бедро.
— Лъмбровски ли беше този, който току-що видях? — попита Дюит. Кап се престори, че не е чул.
Хиндеман каза на Дюит:
— Джеймс, ние запознахме мистър Рот с новите улики: лепенката, маркуча и той помоли да разговаря с нас. Неговата загриженост, ако не греша, е какво и колко да кажем на пресата.
Рот започна сурово:
— Слушайте, момчета, не искам да ви говоря за вашия бизнес. — Стана, мина зад бюрото на Хиндеман и спря до прозореца. Дръпна въженцето и вдигна прашните щори „Ливлър“. Дюит не го познаваше добре, но му се стори, че в определен момент от живота си е бил в кръжок по драма. Той посочи театрално навън през прозореца и каза: — Това отвън е мой бизнес. Тези улици, магазини, галерии, ресторанти, каквото речете. Ако кажем, че има убиец на свобода в града, тези тротоари ще пресъхнат за една нощ. И тези туристи, които именно ни поддържат живота, джентълмени, ще изчезнат. Никакви туристи, никакъв бизнес, никакви данъци, никакви заплати…
— Никакви гласове — промърмори почти на себе си Дюит.
— Какво, детективе? — възкликна Рот, обръщайки се рязко почти на пети към него.
— Уважавам вашата загриженост, кмете Рот — каза Дюит. — Но ние сме принудени да използваме всички налични средства, които могат да помогнат, да спрат този тип. Пресата е много ефективен инструмент. Не само ще предупредим обществеността и така ще спечелим хиляди уши и очи, но може и да подплашим здравата този тип, да го накараме да се замисли добре. Пресата вече спекулира над възможностите…
— Спекулира, да — каза Рот, прекъсвайки го. — Но никое упълномощено лице в действителност не е излязло да каже, че е убийство. Виждате ли разликата? Каква вреда може да има ако се направи изявление, че двата смъртни случая са подозрителни и че разследването продължава? Това избягва думите „умишлено убийство“, но ни оставя честни пред обществеността.
Кап изръмжа:
— Освен това, Дюит, ние адски сигурно не искаме да разкриваме факти, улики и доказателства на извършителите на престъпления, нали така? Ако им кажем как сме разбрали, че е убийство, тогава те другия път ще знаят какво да избегнат. Дори само да дадем изявление, ще се разкрием, че просто сме по следите на престъпника. Не е ли по-добре за всеки, ако лежим ниско притихнали известно време.
— Такъв подход — каза Хиндеман, — може да се върне обратно и да се стовари на главите ни, Мани. В крайна сметка това, което знаем, и кога сме го разбрали ще стане известно на хората, и ако не сме изправени с лице пред проблема, има хора, които неизбежно ще заявят, че ако не сме се крили така, е можело да бъде спасен не един човешки живот.
— Това, което казваме — обясни Дюит, прокарвайки чертата: той и Хиндеман от едната страна, Кап и Рот от другата, — е, че е много малко вероятно този тип да спре действията си, случаите като този… ще има още убийства. А можем да го накараме да се уплаши и да се предаде. Предлагам да направим изявление, че знаем, че са убийства, че си сътрудничим както с офиса на окръжния прокурор, така и с офиса на шерифа на област Монтерей, и че се подготвя голямо претърсване навсякъде.
Рот започна да крачи отмерено край прозореца; профилът му имаше суров вид. Дюит не можеше просто да повярва как беше облечен той: дори с пистолет на челото не можеха да го накарат да облече някоя от тези шотландски бъзикни, още повече всичките наведнъж.
— Нека ви попитам следното, детектив Дюит. Ако някой влезе през тази врата през следващите пет минути и си признае престъпленията, но вие нямате повече доказателства, отколкото сега имате, Бил Сафелети ще има ли тогава пред себе си дело за разглеждане?
Дюит погледна Хиндеман. Въпросът беше шарлатански. Не повече доказателства, отколкото сега имате.
— Ако някой си признае, тогава ще трябва да имаме и доказателства от разследване, че е така, и то допълнителни. Въпросът е малко с уловки за отговор.
— Но ако не откриете повече доказателства? Искам да кажа… която и да е от уликите съдържа ли основателен довод да се уличи определен човек в отделното престъпление?
Опитвайки се да избегне отговора, Дюит каза:
— Би могло да открием колата, която е оставила след себе си моторното масло.
— Това моторно масло — каза рязко и пронизващо Кап, — не ти върши никаква работа, защото единственото нещо, което предполага, е, че някой е бил близо до местата. Това не ти дава достатъчно основание. И мога да ти кажа, че е адски сигурно, че няма да осъдиш човек заради някакви косми от куче — завърши подигравателно той.
— Имаме отпечатъци от пръсти, които обработваме — напомни Хиндеман.
— Отпечатъци от пръсти? — каза Рот изненадан.
Кап контрира:
— Никой не е казал, че човекът, който е откраднал касетофона, е престъпникът. Още разследваме. Защо отпечатъците, които не бяха на Макдъф, не бяха намерени другаде из кабината на онзи камион?
Дюит почувства, че нещата му се изплъзват. Когато някой дърпа въжето наистина здраво, можеш да го изкараш от играта просто като го пуснеш. Той каза:
— Слушайте, уликите са косвени. Това го знам! — прочете шока по лицето на Хиндеман. — Достатъчно ли е за достатъчно основание? Засега съмнително. Но като при всяко разследване една частица доказателство води до две или три други. Въпросът, с който се занимаваме, е дали да информираме обществеността. Колкото до мен, аз не искам друга жертва да има на моята съвест. Щом искате да се играе различна игра — каза пряко той на Мани Рот, — тогава нека решението бъде ваше. Ще трябва вие да се примирите със следващото убийство, не аз. И запомнете, нашата първа отговорност не е да го заловим. — Рот погледна Дюит скептично. Дюит потвърди: — А да го спрем. Искам този тип да знае, че сме по следите му. Искам да се оглежда назад над рамото си.
— Ще уредя пресконференция — каза Хиндеман, очевидно вече взел решение за това.
— Исусе — възкликна Рот, — нещата вече излизат извън контрол.
— Нима излизат вече? — попита Дюит. Извини се и излезе от стаята с бърза крачка.
3.
Хауард Лъмбровски се върна в апартамента си няколко минути след четири, разстроен от напусто изгубения за него ден, както считаше той. Домът му миришеше по-лошо, отколкото боклука край блока. Очуканата кушетка и захабеното бюро бяха всичко, което беше останало от неговите мебели, наред с касата за мляко, която служеше за пиедестал на черно-белия му телевизор с екран колкото тостер. Преди беше имал стол с облегалка, тапицирана с платно, облегалката се беше разкъсала и просто разпаднала и Лъмбровски хвърли целия стол през прозореца в пожарния коридор, където стоеше и сега.
Нещата не вървяха добре. Трябваше да разбере кой беше свързан с този кокаин, преди да беше станало късно и топката да дойдеше у него. Щеше да получи или купон за храна, или сертификат за ада.
Имаше нещо в телефонното обаждане точно в онзи особен момент, което като спусък освободи отвращението му на ченге към съвпадението. Не може да служиш на полицията седемнайсет години, без да придобиеш някои инстинкти. Беше под наблюдение. Може би и го следяха.
Можеше да остави телефона да си звъни, без да вдига слушалката, но защо? Използвал си хора в този бизнес, използвал си, който е трябвало да използваш, за да си свършиш работата. Беше опитал да работи по друг начин известно време — само два месеца — като новобранец полицай от патрулиращите с коли двойки. Обаче тогава научи лесен начин да си върши работата. Ако арестуваш някоя проститутка за четвърти път, когато и двамата знаете, че щом бъде пипната, трябва да отиде да излежи присъда, тогава й предлагаш избор: да падне на колена пред теб и те издуха подобаващо, или да я откараш, където трябва, за да й направят някои снимки с номера на врата като гердан. Ако трябва да удариш някой тип няколко пъти, за да извадиш от него правилното обяснение, удряй, където няма да стане синьо. Трикове. Малки начини да се смаже една спечена система, която смърди от тъпогъзи закони, замислени да защитят самите гъзове, вършещи престъпленията. Защо ли Лейди Темида има превръзка на очите? За да не вижда кой я чука.
— Даа? — отговори той на позвъняването, поглеждайки своя часовник и питайки се дали не е много рано да изпие едно за стабилизиране.
— Време е да свършим малко работа — каза същият глас. — Трябва вече да си се уморил от тичане насам-натам.
— Слушам.
— Да се видим.
— Не се бъзикай с мен, човече — погледът на Лъмбровски намери третото чекмедже на шкафа в кухнята. Тя беше там, вътре, легнала. Чакаше го.
— Трябва да разговаряме. На четири очи. Не по телефона. Имам снимки, които, мисля, ще те заинтересуват.
— Снимки ли? — попита Лъмбровски, опитвайки се да си спомни дали беше имало достатъчно светлина през онези ранни утрини. Дали можеше някой наистина да е направил снимки?
— Точно така, снимки. Мисля, че ще се заинтересуваш много да ги видиш.
— Колко?
— Това е предмет на договаряне — каза гласът. — Не сега по телефона. Трябва да се срещнем и запознаем.
— Казвай — каза Лъмбровски.
— Ще ти кажа името на заведението. Там ще те потърси друг човек. Той ще уговори срещата. Ако разбера, че се опитваш да ме пързаляш или да забъркаш полицията, никога няма да ме видиш отново. Стане ли така, знай, че няма да можеш да спреш тези снимки. Няма да ти хареса докъде ще стигнат. Засега иди в „Подковата“. Ще ти се обадя там по телефона.
Връзката беше прекъсната.
— Не си намерил, който трябва, симпатяга — каза Хауард Лъмбровски на глас, когато влезе в кухнята и отвори третото чекмедже. Малко се колеба, преди да бръкне вътре. Нямаше да е разумно да бъде пиян. Този тип не беше глупав: явно беше премислил всичко внимателно. Очевидно щеше да наблюдава всеки негов ход през следващите няколко часа. Беше професионалист.
