Отвинти капачката и надникна вътре да види по-отблизо белезникавото на цвят вещество. Особеното нещо при разследването на човекоубийство, осъзна тя, беше, че около дузина хора работят по него и допринасят почти по равно, а повечето остават без никаква благодарност или просто невидяни. Вълнуващият елемент на всяко разследване беше груповата работа. Бяха един малък камерен оркестър — медицинският екзаминатор, съдебният следовател, лабораторните техници, експертите по латентни отпечатъци от пръсти, различните ченгета, някои от които от патрулите — автономни, анонимни и въпреки това под увереното ръководство на следователя, който им беше нещо като водач. Харесваше много техния водач. Трудеха се индивидуално, както правеше тя и сега, вземайки мостра от белезникавото люспесто вещество от стъкленицата и приготвяйки го за хроматограф — една свръхмашина, която нагрява веществата чак до изпаряване и после с компютър анализира газовете, за да определи химическите съставки. В резултат се изписваха графики, които при сравнение с тези в тристепенната база данни, приготвена за справки, можеха да разкрият не само същността на веществото, но често и неговия производител. Сегашната графика я отведе до дял в специалния наръчник, наречен СИНТЕТИЧНИ СМОЛИ. Започна да го разглежда по-бавно, тъй като графиките бяха много подобни. Накрая достигна страница, на която беше показана същата графика, като тази на екрана на монитора. Веществото, намерено под ноктите на Макдъф, беше нискотемпературен плексиглас, произведен от „Филипс Петролиъм“.
Тя отрази всичко в документ, който щеше да се съхранява в съответната папка, както изискваха стриктните процедури на съдебния закон. Едно от първите неща, което научава криминалистът, и с което се среща натрапчиво често, е, че проклетото доказателство се събира и изучава с толкова труд само за да бъде изхвърлено после от съда заради някое канцеларско недоглеждане.
Беше научена, че сходствата са указателните стълбове на следователя. Съвпадения не съществуваха. Поради това, когато попадна на друга стъкленица, маркирана с ВЛАКНА, СЪБРАНИ ОТ ЕПИДЕРМИСА, тя я задели и започна да работи незабавно. От секцията за веществените доказателства в другия край на коридора на лабораторията взе запечатана стъклена кутийка, съдържаща памучните топченца от аутопсията на Джон Осбърн. С помощта на сравнителен микроскоп, който позволяваше едновременно наблюдение на две отделни неща — по едно за всяко око — тя огледа влакънцата на тези топченца и влакънцата от подобните топченца, намерени по Малкъм Макдъф. Тъй като откри, че са подобни, реши да пусне и двете мостри на хроматографски тест. Минути по-късно тя вече прелистваше папките с твърди корици, в които на свободни листа имаше полезен справочен материал. Сърцето й биеше бързо, защото това беше истината за съдебния следовател, която често катапултираше разследването от състояние на озадаченост в решен проблем. Да бъдеш част от този процес…
Изостави тази папка и потърси друга, прехвърляйки листите бързо. След малко забави темпото. Започна да кима утвърдително. Очите й заподскачаха по формите на графиките на екрана на монитора и тези от листа в папката. Нито един друг лист не предлагаше дори частично съвпадение, докато този предлагаше две трети идеално съвпадение. Дюит определено щеше да се заинтересува. Щеше да моли за него. В горния край на листа прочете написаното:
ПЕРМАНЕНТНО-ПРЕСОВА ТЪКАН
СЪС СЪСТАВКИ В СЪОТНОШЕНИЕ
ПАМУК/ПОЛИЕСТЕР% = (60/40)
Останалата част от графиката остана загадка. В нея се описваше някаква позната химична съставка, която обаче не можа да разшифрова много добре. Намери друга папка със справочни листа с графики и продължи да ги прелиства.
8.
— Не разбирам — каза Еми от другата страна на масата в трапезарията. Тази вечер за вечеря имаше лазаня по френски — Защо просто не пипнеш този тип? Имаш отпечатъците му.
— Опира до закона. Обадих се на неговия полицай, който контролира спазването на условната присъда, и му казах да звънне на Ууд, за да разбера дали си е вкъщи или не. Вкъщи си беше. Това се превръща в проблем за мен. В Калифорния има един закон, който се казва „Хората срещу Рейми“, защото е извлечен някога от такова дело. Той казва, че не можеш да арестуваш човек в собствения му дом, без да бъде издадена заповед за арест. Нормално всичко, което е необходимо да се арестува човек, е доста сериозният довод… казва се достатъчно основание. Днес е петък. Тук започва голям политически уикенд. За да се получи заповед за арест, трябва да имам жалба, подписана от окръжния прокурор и да я пусна по процедурен ред. Трябва съдия да я утвърди. Което е невъзможно да стане тази вечер. Утре е различна история, въпреки че може да е по-лесно този човек просто да се изчака да излезе от своя фургон.
— Не изглежда да е справедливо.
— След като законът е справедлив за едната страна, то рядко е справедлив и за другата.
— И непременно трябва да имаш заповед?
— Мога да го арестувам по достатъчно основание, но поради „Рейми“ най-вероятно в съда ще го загубя.
— Искаш ли бисквита?
Дюит си взе.
— Полицаите от крайбрежния участък държат под око неговия фургон. Ако Ууд направи крачка вън от него, ще бъде арестуван веднага.
Душейки наоколо по пода, Ръсти откри няколко трохи и ги налапа бързо с език. След това вдигна глава и погледна Еми за още.
— Не се моли — каза му тя.
— Тази вечер изглеждаш хубава. Какво си намислила?
— Да прекарам вечерта у Брайър — припомни му тя.
— Искам да кажа къде ще ходиш?
— На разходка из центъра, по централната алея. Кларънс ще ни закара двете с колата и после ще ни вземе.
— Мистър Хиндеман. Не искам да го наричаш Кларънс.
— На него му е все едно. Защо не и на теб?
— Ем, разговаряли сме за това.
— Ем, разговаряли сме за това — имитира го тя. — Исусе, тате, какво скапано извинение. Само защото сме разговаряли за нещо…
— Разговаряли сме и за това! — прекъсна я той. И след малко добави: — Съжалявам.
— Стегнал си се нещо и е заради този случай. Отпусни се. Ще пипнеш този тип. Тази вечер трябва да оставиш Ръсти тук. Изглежда много изнервен. Толкова време отзад в колата ти — каза тя и потупа кучето. — Изглежда малко си под стрес, тате. — Стана и го погали нежно по главата като прокара ръце през косата на слепоочията и я намести зад ухото му.
9.
През септември в Серенгети полицаите приличат на диви животни: както всяка жаба си знае гьола и скача все в него, така те се връщат в едни и същи дупки. Ветеран като Лъмбровски с най-голяма вероятност можеше да бъде намерен в едно от четири-пет постоянни заведения.
В осем часа Дюит забеляза „Мустанга“ на Лъмбровски в „Подковата“, която беше именно такъв крайбрежен гьол, и чиито мигащи светлини можеха да се забележат от няколко пресечки. Дюит извади от багажника си чисто парче бяла опаковъчна хартия, което беше взел от месарницата. Обикновено използваше такава хартия за увиване на много веществени доказателства, тъй като беше здрава и плътна, и сега щеше да осигури добра повърхност, на която да покапе маслото. Пъхна я под двигателя на „Мустанга“ и я притисна с няколко малки камъка. Колко ли време трябваше да изчака, докато капнат достатъчно капки?
Върна се в своя „Зефир“ и започна да чака без компанията на Ръсти, която му липсваше.
Дюит се опита да си представи убийствата. Дали убиецът се криеше в автомобилите на жертвите, дали изчакваше в някой крайбрежен паркинг или ресторант? Дали си бъбреше с жертвите — както правеха много психопати — и успяваше някак да установи контрол над тях с малко насилие или почти без насилие? Дали нагласяше така колите им, че да се повредят и после пристигаше с камион с буксир уж, че ще им окаже помощ, а в действителност да ги убие?
Доказателствата бяха ключ. Доказателствата трябваше, ако бяха подходящо подредени, да му кажат как точно бяха извършени тези умишлени убийства.
Десет минути. Достатъчни ли бяха? Извади своето „Маг-Лайт“ от джоба на сакото и се върна при „Мустанга“. Освети колата отдолу и видя, че две големи капки бяха паднали върху хартията. „Подобни са“, помисли си той, сравнявайки ги с онези, намерени на местопрестъпленията. Още една капка се канеше да капне.
Притеснен, че Лъмбровски можеше да се препъне в него за втори път тази вечер, той погледна през прозореца. Лъмбровски седеше на бара и пиеше. Добре.
Продължи да държи под око дебеланкото, проверявайки периодично месарската хартия. След пет минути Лъмбровски остави тежко чашата си и погледна към часовника на стената. Може би потърси с поглед телефон с монети на стената? Изглеждаше нервен. Дюит дори почувства тревогата у него и реши, че Лъмбровски се кани да си тръгне. Защо иначе ще е толкова неспокоен? Когато Лъмбровски стана от стола на бара, Дюит прекрачи входната врата.
Докато Дюит влезе и се насочи към бара, Лъмбровски седна отново на високия си стол и Дюит разбра, че е станал само за да дръпне нагоре панталона си. Кървясалите очи на Лъмбровски се извъртяха бавно настрани, когато забеляза Дюит в огледалото.
— Дефектив Дъмуит — подвикна той. — Пак ли? Бизнес или неприятност? — Същият глас на заклет пушач, като гуми на камион по ситен чакъл.
Дюит кимна за поздрав на няколко полицая от крайбрежния участък „Сийсайд“, които разпозна в едно сепаре. Те се бяха насъбрали на една маса около халби бира.
— Как е паметта ти? — попита Дюит.
— Кристално шибана, абсолютно чиста — тросна се Лъмбровски, повдигайки чашата с водката си без лед. Не изглеждаше и най-малко пиян, но бавното му, удължено дишане го издаваше.
Дюит остана прав точно отдясно на Лъмбровски. Барманът попита да донесе ли нещо за него. Дюит отказа.
— Дори едно млекце? — попита Лъмбровски. — А мляко с какао, Дъмуит?
