Дюит погледна разсеяно часовника си. Как, по дяволите, да си осигури пет до десет минути?
— Хей, ръб скапан — възлюбения термин, използван за обръщение от приятелите на Лъмбровски; той очевидно привлече вниманието му, — като едно ченге на друго, мисля, че ти дължа това.
— Ти не си никакво Ченге, Дъмуит. Ти си бръмбарджия. Винаги ще бъдеш такъв. Не разбираш от нищо ти, дори от лайно.
— Трябва да ти кажа — продължи Дюит, — че мисля да те прибера за разпит по онези убийства. — Помисли си, че си заслужава да отбележи в своя бележник, че Лъмровски дори не трепна при използването на убийство вместо самоубийство.
Лъмбровски отново насочи вниманието си към чашата и я приближи до устните си:
— Ако не беше сега на работа, щях да ти избия шибаните зъби. Какво, майната му, разбираш ти от разследване на убийство?
— Ако искаш да разговаряш с мен, тогава можем да играем играта съвсем различно. Човек, даващ доброволно информация, е съвсем друга материя.
— Не разбирам за какво говориш — направи знак на бармана с показалеца. Подобно на фермер на аукцион на живи животни, който дава знак на аукционера, движението нямаше да привлече вниманието на никой друг, освен на бармана. Беше налята още водка. Барманът пак попита Дюит. Той отказа пак.
— Знаеш как са нещата, Хауи…
— Няма какво повече да ти казвам, Дъмуит. Разкарай се! — погледна отново часовника си и започна да потупва с крак неспокойно.
Дюит продължи:
— Сега ти правя предложението. Следващият път ще е гадно. Разбира се, ти си свикнал с гадните неща, предполагам.
Лъмбровски изведнъж отскочи от стола като леко петле, приведе се леко и връхлетя върху Дюит като бик. Дюит залитна назад, вдигна крака и падна, удряйки гръб в една маса. Четирите ченгета скочиха от сепарето и дойдоха за секунди. Подхванаха Лъмбровски и започнаха да го удрят и ритат в кръг около него. Но въпреки това бившият детектив ги повлече със себе си напред, счепквайки се пак с Дюит. Тъй като в момента беше на работа, Дюит беше принуден или да го арестува за нападение на длъжностно лице по време на изпълнение на служебните си задължения, или да се махне оттук възможно най-бързо. Да отговори на атаката на мъж като Лъмбровски не беше разумен избор. След като полицаите смогнаха да го удържат, Дюит излезе.
Светлината от фенерчето доказа, че се е задържал вътре достатъчно: равнобедрен триъгълник моторно масло под колата върху бялата хартия. Еуфоричен, той извади хартията изпод колата и я отнесе внимателно в „Зефира“. Намери разграфено парче мерна лента в багажника, сложи го до петното на хартията и фотографира всичко това, за да може да бъде по-нататък увеличено, където трябва; светкавицата на фотоапарата прониза за миг тъмнината. Постави мостра от маслото в малко шишенце и залепи етикет на него. След това пусна парчето хартия в голям найлонов плик и го запечата. Вдигна микрофона на радиовръзката, но след миг размисли и се отказа. Щеше да е много рисковано да спомене по радиото за връзката между конфискацията на „Мустанга“ и разследването по убийствата. Ако пресата прехванеше думите му, щеше да си навлече истинска циркова сцена. Като за предпазна мярка блокира „Мустанга“ със своя „Зефир“ и се огледа за телефон с монети.
Електронният тест на картона с компютърната система премина нормално; беше открита регистрация на Лъмбровски. Униформен патрул се очакваше да бъде изпратен от участък „Сийсайд“ незабавно, последван от камион с буксир.
Дюит се върна право в блокирания „Мустанг“ да направи опис на колата преди да бъде конфискувана. Извади за попълване формуляр СНР 180. Развълнуван, забрави за резкия звук, който се чуваше при отварянето на вратата. Замръзна за миг на мястото си, когато го чу.
Вътрешната лампа беше включена и освети анатомичните скоростни и доста износени седалки в бледожълто. Дюит веднага се опита да бръкне в жабката.
Без предупреждение космата лапа го сграбчи отзад за косата и натисна с чудовищна сила. Веднага последва рязко дръпване назад.
— Излизай от шибаната ми кола — отряза ухото му гласът на Лъмбровски. Дюит усети острия неприятен мирис на човек, който не се е къпал с дни. Вратът му беше извит силно назад и десетфунтов снаряден удар на кокалчета на пръсти, кожа и косми разцепи неговата устна. Дюит просто отскочи от седалката. Главата на Лъмбровски се удари в тавана на колата. Той го пусна и отстъпи несигурно крачка-две назад. Дюит изскочи бързо от колата, готов за бой, но Лъмбровски рязко спря и с осанката си показа, че няма намерение да се бие. Само среса с окървавените си пръсти косата и кимна към Дюит:
— О’кей, примирие.
Дюит разбра промяната в поведението му чак когато забеляза радиоколата на участък „Сийсайд“ да приближава. След малко тя спря. Шофьорът излезе без да бърза. Очевидно не беше забелязал, че се бият. Поздрави Лъмбровски по малко име и кимна на Дюит с думите:
— Вие трябва да сте Дюит.
Умно хлапе.
Дюит каза на Лъмбровски:
— Конфискуваме колата ти като вероятно доказателство в разследване по убийство.
— Какво? — изхленчи Лъмбровски, осъзнавайки, че колата му ще бъде изтеглена на буксир и че не само ще пропусне обаждането на изнудвача по телефона, но няма да има кола, с която да може да се придвижи докъдето и да е. — Лайнени глупости, Дъмуит.
— Направи го — каза Дюит на полицая, докосвайки разкъсаната си устна, с което изцапа с кръв ръката си.
— Добре ли сте, сър? — попита униформеният, забелязвайки изведнъж, че двамата мъже са разрошени и раздърпани и дишат тежко.
Дюит хвърли поглед към Лъмбровски, разбирайки, че сега има възможността да оформи обвинение по нападение на служебно лице, но осъзна добре как това би повлияло на цялото следствие, тъй като ще изглежда, че насочването към него е било мотивирано от лични подбуди, а не от професионални. По-добре беше да се престори, че нищо не се е случило.
— Облегни се по очи на колата ми, ръцете нагоре — каза той неубедително.
— Правиш глупави неща, Дъмуит — предупреди Лъмбровски. — Няма да мине.
— Ще мине, Лъмбровски. Не се притеснявам затова. На твое място бих си взел адвокат.
— Какво означава това?
— Преводач ли искаш? — попита Дюит. — И тъй като има свидетел тук — каза той, посочвайки полицая, — отсега от теб се изисква да не напускаш града.
Дюит почака да дойде камиона с буксира, след което остави „Мустанга“ на грижите на униформения полицай, както беше посъветвал, Сафелети. Първоначалният опис на колата не съдържаше нищо полезно. Нужна му беше заповед, въз основа на която да може да бръкне по-дълбоко в нея, но и да опази евентуалните доказателства. Мислеше да се прибере у дома, напълно даващ си сметка, че е изправен лице срещу лице в тежка битка за получаване на заповед в събота, дори цялата документална работа да беше свършена както трябва. Изкушаваше се да се втурне и с максимална скорост да свърши всичко: да занесе стъкленицата с маслото довечера в лабораторията, да сравни триъгълното петно масло върху месарската хартия с увеличените снимки от местопрестъпленията. Лабораторията обаче от часове беше затворена. За да убеди директора Брайън Марни да отвори лабораторията в събота щеше да е истинско постижение, но имаше възможност да го постигне — разследванията по убийства можеха да правят изключения. Петък вечер? По никакъв начин.
В девет часа той се отби замалко у Кларънс да обсъдят Лъмбровски.
Когато Тона Бекман отвори вратата, Дюит веднага се почувства неловко, тъй като не можеше да се очаква Кларънс да покани приятелката си Тона, когато Еми трябваше да е на гости у тях. Времето и на Кларънс и на Тона беше ограничено и те двамата се стремяха да го използват най-пълноценно. В такива вечери Дюит вземаше дъщеря му Брайър на разходка или на гости. Тона, бегачка и ездачка, поддържаше елегантно и стройно тяло, намиращо се в много добър тонус. Беше облечена с брилянтно синя рокля и беше боса. Върху масата зад нея Дюит видя остатъците от тяхната вечеря все още в чиниите.
— Джеймс е — каза тя ентусиазирано, като че ли той не ги беше прекъснал.
Хиндеман се показа иззад ъгъла на коридора, идвайки от другата стая.
— Изненада — рече Дюит, но не влезе. — По кое време мислиш да докараш момичетата?
— Аз?
— Нали оставих Ем тук.
— Да. Аз ги откарах до търговския център и мислех, че ти трябва да ги докараш вкъщи.
— Мислех, че и двете щяха да са тук и да не излизат.
— Вие двамата май сте прекалено глупави за ченгета — прекъсна ги Тона. — Ем е казала, че ще бъде тук. И Брайър е казала, че ще бъде тук, и после и двете са офейкали. Най-старата хитрост на света.
— Тази работа май нещо не ми харесва — каза Джеймс. — Има един хлапак на име Талбо. Той души наоколо дори из храстите край къщи през последните няколко седмици.
Има собствена кола. Показва се в най-неочаквано време. Тръпки ме побиват от него. Разпитах за него Тами Кери, надзорника на вътрешния ред в гимназията. Истински малолетен престъпник. Предупредих Ем за него. Мисля, че съм постъпил добре, а?
— Да не е някой Конкистадор? — попита Хиндеман.
— Какъв? — попита Тона, правейки знак на Дюит, който отново отказа да влезе.
— От „Конкистадорите“ — каза й Хиндеман. — През последните два месеца съществува верига добре потулени забременявания. Към едно от момчетата, считано за отговорно, беше предявено сериозно обвинение съгласно закона, и за да бъде осъдено за по-малко, то призна информация за тийнейджърската им банда, наричаща се „Конкистадорите“.
— Целта им била да „оправят“ повечето девственици до края на годината — каза й той.
— Но това е отвратително.
На Кларънс той каза:
— От това, което ми каза Тона, не бих се изненадал и най-малко. Той се държи свръхнагло.
— Идвам с теб — каза Хиндеман, обръщайки се към коридора.
— Нека първо се поогледам. Да видя дали наистина са из центъра. Да видя дали няма някъде парти. Ще ти се обадя.
