10.
Той прекара трийсет минути в централната търговска зона на Монтерей, която беше изолирана за движение на автомобили и имаше чудесни тихи улици и алеи. Това беше любимо място на тийнейджърите. След като не ги откри никъде, провери телефонния указател в една будка за адреса на дома на Талбо в Пебъл бийч.
Няколко коли бяха спрели една до друга на малкия паркинг пред къщата в Пебъл бийч. Гърмеше рок музика. Той блокира паркинга със своя „Зефир“, съобщи по радиовръзката, че не е на работа и заключи пистолета си в жабката на колата. Вече един цивилен баща. Тръгна с решителна и сърдита стъпка към входната врата и я отвори без да чука.
Стаите бяха тъмни, музиката — невероятно силна. Надуши тежката миризма, пушек от цигари с марихуана.
Включи лампите и привлече вниманието им. Хлапетата се бяха гушнали по двойки. Започна да обикаля френетично стаите. В една налетя на тийнейджърска двойка и прекъсна гърчовете на тяхната активна любов. Светна лампата и им каза да се обличат. Брайър, Еми, Били Талбо и още едно момче в горещата вана в банята в задната част на къщата, всичките почти голи. Еми се държеше стабилно, координирано. Брайър беше разкопчана, разголена.
— Ще бъда във всекидневната — рече Дюит.
Няколко от хлапетата избягаха. Дюит нареди на всички, които бяха шофирали коли дотук, да се обадят на своите родители. На масата за кафе намери празна хартиена подвързия, огледало и ножче за самобръсначка.
Талбо се приближи откъм лявата страна на Дюит, облечен в хавлия. Беше симпатично, атлетично момче.
— Родителите ти вкъщи ли са си, Били?
— Ти не почука.
Каква наглост, помисли си той, каква безочливост.
— Трябва ли да са си вкъщи?
— Не си канен тук, мистър Дюит. Не си ми показал никаква заповед. Влизаш без разрешение в чуждо място.
Каменностуденото изражение на лицето на момчето беше почти заплашително. Когато Дюит беше хлапе, думата беше отклонен. Били Талбо беше с отклонения: ембрионът на неговия интелект се беше развил неправилно.
— Да извикам ли полицията? — попита Дюит.
— Можем да оправим нещата — каза веднага Били Талбо с невероятно монотонен глас, поглеждайки как неговите приятели продължават да използват телефона. — Няма нужда.
— Тези момичета са малолетни, Били. Това може да означава много сериозни обвинения. Много сериозни.
Талбо се ухили глупаво, но самонадеяно и надменно:
— Предполагам, че ти трябва да хванеш онзи убиец. Или да не би да си падаш повече по гимназиалните партита?
Дюит се обърна рязко и направи крачка към момчето. Намерението му беше очевидно.
— Само се опитай — предизвика го хлапакът с подканващо махане на пръстите на ръката. Големият инат Били Талбо. Дюит спря. Разследването се влачеше тежко и мудно: да заплашва хлапака беше нещо, което би направил Хауард Лъмбровски.
— Или вие момчетата там в участъка май сте много заети да смъркате содата на прах на умрялото конте, вместо наистина да се хванете да потърсите оня, който го е убил.
— За какво говориш? — Дюит искрено се озадачи за момент.
— От това, което чувам, умрелият тип е носил кокаин, който не е бил успял да достави, където трябва. Чух, че момчетата са го намерили и не са казали нищо за него — Талбо започваше да се открехва и то още по-нахакано. Виждайки изненаданото изражение на Дюит, той каза: — Майната му, та ти не знаеш, а? Вие ченгетата сте май доста тъпи. Не знаеш нищо?
— Откъде знаеш ти, Бил? Той твоята връзка ли беше?
— Просто ти казах, а ти слушай какво се говори.
Казал ли беше Дюит на Еми, че подозират Осбърн, че е бил доставчик на наркотици? Беше ли го споменавал в присъствието на Еми? Беше ли нарушила Еми едно от техните най-свещени споразумения никога да не разговаря на полицейска тема, с който и да е друг, освен него. Той погледна към нея, търсейки онези млади очи, които му напомняха за неговата съпруга, но попадна на пусто.
— Амелия, почакай с Брайър в колата, моля те — каза той отсечено. Еми отстъпи назад и остави Дюит сам с Талбо във всекидневната.
Той направи още няколко крачки към момчето, после вдиша и издиша, за да се успокои и стабилизира.
— Къде се е предвиждало да бъде доставен този кокаин, Били? — Освен своя гняв, Дюит чувстваше неотложния подтик да узнае каквото може. Можеше да има някаква следа. — Чул си, че пратката въобще не е пристигнала предположи Дюит, но го произнесе категорично. Талбо не отговори. — Слушай, момче, може да си прокараш път вън от един ад, в който би имал безкрайни проблеми. Искаш ли да говориш затова или искаш да опиташ късмета си с обвинение, че съдействаш за малолетна престъпност? Мога да ти го лепна много добре, Били.
Талбо погледна Дюит с празен поглед.
— Разбираш ли, че става дума за разследване на убийство? Не се мотая за тоя, дето духа тук!
Талбо премигна. Решителността и напрежението в гласа на Дюит го стреснаха. Огледа се, после погледна Дюит и каза:
— В училището има кокаин, разбираш ли? Когато наближат уикенди, търсенето нараства. Чувал си такива неща.
— Продължавай.
— Чух, че ако искаш нещо за уикенда, трябва да го купиш рано в четвъртък като платиш няколко зелени повече. Тогава предлагането било слабо и цената скачала.
— Какво друго си чул? — попита веднага Дюит. — Ако не ми кажеш точни неща и хора, Били, знай, че си слагаш две железни гривнички.
— Чух, не от определен човек, че някакъв го пренасял, а друг го чакал, но доставката въобще не станала. И както казах, вие момчетата там сте свили содата и сте решили да я пазите настрани далече от пресата. Това довело до преждевременното изчезване на някои по-низши пласьори от района, ако ме разбираш — този хлапак трябваше да е взел тези думи от „Пороците на Маями“5.
— Едно име би помогнало много на положението ти, Били.
Талбо се ухили. Изражението беше обиграно, предвидено да означи отракана лукавост. Но погледът му беше тъп.
— Тези хора нямат имена, мистър Дюит — каза той. — Повярвай ми, човекът е носил цяла унция кокаин, независимо дали момчетата са го намерили или не.
Първият родител пристигна след малко и разговаря насаме с Дюит. Беше загрижен очевидно повече за юридическите последствия за самия него, отколкото за това доколко сексът, наркотиците и алкохолът могат да навредят на неговия син. Тази първа среща просто зашемети Джеймс, но го подготви за следващите родители. Повечето имаха подобни юридически опасения.
Талбо стана нетърпелив и все повече му беше трудно да укрие своето упойване, тъй като изтичаше вече час. Започна да протестира със силен глас за най-различни неща, отпуснал се блажено в един издут фотьойл. Все повече оплакванията му се превръщаха в открита заплаха. Осъзнавал ли Дюит какво прави? Знаел ли Дюит, че да проваля партита било и за хората и за него лош късмет? Заплахите започнаха да досаждат на Дюит, но той не искаше да го показва и да даде възможност за успех на Талбо.
Когато си отиде и последното хлапе, Дюит отиде до Талбо, погледна го и каза:
— Това, което някой ден ще научиш, Били, е, че да играеш грубо е много рисковано, защото винаги има някой по-груб от теб.
— Точно така мисля и аз — съгласи се Талбо, тълкувайки умишлено погрешно предупреждението на Дюит.
— Ще ходя при момчетата от наркоотдела да запиша някои неща. Знай, че ако името ти се появи по-нататък, с теб е свършено. Този път обаче ще пропусна да го впиша.
— Няма да поискаш да напъхаш и Еми в цялата тая гадост, нали? — попита Талбо.
— Колкото до секса с четиринайсетгодишни момичета… могат да те напъхат за години. Да те напъхат в места, където разни типове ти връзват глезените за дръжки на метли и минават по ред да ти проверят нивото на маслото. Много е весело.
— Брей, целия се разтреперих. Не виждаш ли?
— Мислиш, че се шегувам? Мога да уредя една туристическа обиколка из такива места за теб и твоите приятелчета.
— За мен? Мога да ти кажа, че си един лицемерен гъз, мистър Дюит. Мисля, че ако Еми не беше на това парти, щеше да си караш с колата, където ти е кеф цяла вечер. Или си тръгнал на някакъв кръстоносен поход срещу тийнейджъри? Да не би да греша нещо?
— Това, от което се нуждаеш, Били, е малко физическа подготовка.
— Готов съм, когато кажеш — каза момчето.
11.
Дюит се прибра с колата вкъщи в лошо настроение; Еми седеше умълчана на задната седалка. Докато зави и спря, той каза:
— Млада лейди, наказвам те затворена у дома без право на обжалване и никакви честни думи за добро поведение. Ще бъдеш в изолация. Никакви телефонни привилегии. Никакви доводи. Когато бъдеш готова, ще искам пълно обяснение и извинение. Никакви подобни гадости няма да допусна да вършиш, Амелия. Няма да търпя повече никакви гадости. Сега отивай в стаята си и стой там.
Тя излезе от колата обляна в сълзи и се затича към къщата, бръкна в чантата си за ключовете и влезе. Дюит остана зад волана. В този момент се мразеше и желаеше Джулия да е тук и да балансира всичко; желаеше този проблем да се разреши и животът да се върне в нормално състояние — каквото и да е то.
Той се прибра след малко. На вратата беше прилепена бележка от Клеър: „Имам нещо интересно. Обади се.“
