Тя съобщи новините си след няколко минути, когато той се обади. Той я покани да пийнат по нещо, но поканата му не беше и най-малко ентусиазирана и тя отказа.
Нещо интересно, наистина, замисли се той с чаша в ръка, докато наново прелисти нейния лабораторен доклад. Плексиглас под ноктите на Макдъф. Нещо е работил или е драскал отчаяно плексиглас преди своята смърт? Памучно-полиестерните топченца, намерени по кожата и на двамата изглежда бяха идентични и бяха третирани с някаква белина от пазара, въпреки че Клеър още не беше идентифицирала производителя. Следата на велосипеда показваше, че е корейска марка за износ. Клеър продължаваше да получава различни мостри боя и да ги сравнява с люспите боя, намерени в камиона на Макдъф.
Като бивш криминалист, Дюит познаваше това чувство: доказателствата нарастваха, разследването набираше сила. Нужни му бяха два скоча и един час и половина, за да заспи.
Стресна се и се събуди в 3 часа сутринта.
— Татко, татко — Еми се беше надвесила над него и го буташе да се събуди. Дъхът й още миришеше на бирата от партито. Еми, която живееше с кошмари след смъртта на своята майка. Беше разгневен, но веднага изпита съжаление към нея. Макар и в такова гневно настроение се подготви да разговаря с нея, както беше правил десетки пъти. Синя светлина от уличната лампа оцветяваше стените на стаята. Наклонени сенки оформяха фигури, подобни на решетки на затвор.
— Някой има там вън — прошепна тя. — Там вън, татко, татко.
Той стана от леглото и се опита да изясни съзнанието си от всякакви потискащи и пречещи му мисли.
— Чух някой там.
— Сигурно е Ръсти — обясни той, стабилизирайки се на краката си.
— Не. Ръсти дори не излая.
— Вали дъжд — каза той, доближавайки се до прозореца. — Чула си само да вали. — В този момент забеляза портата на къщата отворена. — По дяволите! Портата е отворена. Бил е Ръсти!
— Ръсти да е отворил портата? Чух да трака два пъти. Сигурна съм. — Подаде му неговия кобур с пистолет. — Заповядай.
Това беше нещо, което никога не беше правила. Дюит я погледна с любопитство и взе оръжието.
— Стой тук — каза той.
Обу си панталона и с пистолета в ръка премина през кухнята, отвори задната външна врата и излезе. Топли капки дъжд започнаха да падат по раменете му. На светлината от лампата над задната веранда капките изглеждаха като сребристи диаманти. Извика Ръсти, изсвири техния единствен сигнал, който се състоеше от три свързани подсвирвания на различен тон. Младият полов атлет вероятно беше някъде навън, да тероризира кучките из махалата. Преди шест месеца беше избягал навън, счупвайки прозореца на гаража и избягвайки, за да се добере до една разгонена женска от лабрадорска порода. Дюит сложи пистолета в джоба и бавно и внимателно пристъпи в тъмнината надолу по задните стъпала. Дивите увивни лози от лявата му страна намаляваха светлината от верандата. Удари пищяла си о ръчната количка и изруга. Тя не беше под навеса, където й беше мястото. Поиска да се върне и вземе прожектора си. Обърна се и видя разтревожената Еми на прага на вратата. Беше взела прожектора вместо него. Дюит продължаваше да се надява да чуе познатото подрънкване на яката на Ръсти. Вместо това обаче чуваше само приглушения монотонен и постоянен шум от падането на дъждовните капки върху листата на растителността.
Джеймс взе фенерчето, светна го, върна се пак и тръгна след неговата светлина, отслабена от водните изпарения. Мина покрай един упорит храст, който не се помръдна и намокри панталона му, сетне излезе на гъстообраслия отстрани малък вътрешен паркинг, на който беше останала само половината от полезната площ. По дъсчените стени на разнебитената и остаряла от промените на времето малка барака, която служеше като сухо място за държане на инструменти, и особено по двойната й като на обор врата, като че ли потрепваха странни сенки. Закривеното парче желязо, което служеше за резе за залостване на вратата, беше извадено от гнездото му в едното й крило и двете части на тази порта висяха открехнати на пантите си, оставили пролука помежду си. Дюит се приближи още по-близо, почти убеден, че НЕЩО НЕ Е НАРЕД. Освети наляво и надясно пред себе си, чувствайки се изведнъж неловко изненадан. Еми може би наистина беше чула някого. Другата му ръка докосна дръжката на пистолета.
Нещо вътре помръдна. Той се извърна бързо и светлината на фенера се насочи в тъмната безкрайност на падащия от небето дъжд.
Само след миг обаче трябваше веднага да промени позицията си, тъй като силен порив на вятъра отвори вратите, които изскърцаха зловещо на ръждясалите си панти. Инстинктивно грабна оръжието в ръка, вдигна го напред и насочи към мержелеещия се пред него черен силует. Извика предупреждение, но гласът му секна веднага, когато лявата му ръка насочи както трябва светлината към този силует в навеса.
Там, само на няколко фута, беше най-добрият приятел на този човек, Ръсти.
Обесен.
5
Събота
1.
Скръбта зае своето място като неизменен и неприятен близък на Джеймс Дюит приятел — едно разтърсващо преживяване, което не му се беше случвало наскоро, с изключение на силното дръпване за косата само преди, няколко часа. Заради Еми живееше на една деликатно опасна земя без мъже, съхранявайки това, което беше останало от него след онзи ден в съдебната зала. Убийството на Ръсти почти го изхвърли зад борда. През нощта беше останал с часове под дъжда, оглеждайки внимателно къщата и двора си за най-малката следа от нашественик, за каквото и да е доказателство, но единственото му откритие беше парче дъвкано телешко месо — развалено, както можеше да се съди от миризмата му.
Подозираше основно двама — Хауард Лъмбровски и Били Талбо. Беше въздействал отрицателно и на двамата вчера и всеки от тях можеше да поиска да го накаже. Това, което заиграваше ужасно дразнещо в главата му, беше осъзнаването, че е напъхал стотици мъже и жени в затвора със своите доказателства като съдебен следовател. Всеки от тях можеше да се опита да го спипа. Такава възможност беше толкова необятна по мащаб, че постоянно полагаше усилия да я задържи в задната част на съзнанието си, за да не изплува мъчително напред.
Розовото сияние на утрото го намери изтощен и леко пиян. На небето се стелеше огромно неправилно и размазано червеникаво петно; подобно петно от образи и скоч се носеше из неговите мисли. Отново си наля и продължи да пие умълчан, докато Еми гризеше бисквита. Нямаше никакъв апетит, а гладкото й иначе чело се беше събрало във възел от напрежение и тревога. Хвърляше погледи към него от време на време като че ли не го познаваше.
— Можем ли да го направим днес? — попита тя. Той знаеше какво има предвид тя; тонът на гласа й го издаваше. — Бих искала да свърша с него. Мисля, че ще е по-добре и за двама ни.
— Предполагам, че бихме могли… — започна той, но думите му се задавиха в гърлото и той спря напрегнат. Остави чашата малко по-далеч от себе си.
— Мисля, че можем да го свършим веднага. Можем да поканим Кларънс и Брайър да дойдат.
— Мистър Хиндеман — поправи я той.
На нея не й хареса. Тя се отблъсна от масата отвратена и го погледна със святкащ и непокорен поглед:
— Днес следобед работата може да се свърши — каза тя с тон, като че ли животът й беше строго програмиран. — Изпълни си ролята, татко.
— Моята роля — повтори той неопределено и се протегна пак за чашата.
— Можем ли да го кремираме толкова скоро?
Той кимна бавно с натежалата си глава в знак на съгласие. Емануел щеше да уреди всичко.
— Още ли съм наказана с изолация? — попита тя от коридора.
Дюит поклати глава отрицателно, въпреки че тя не беше сигурна дали я е чул.
— Мога ли да помогна с нещо, татко? — попита тя с треперещ глас, изпълнен със загриженост. Беше се върнала.
— Ти помагаш — каза той с буца в гърлото. — Повече, отколкото можеш да си представиш, Ем. Без теб… — Главата му увисна.
Тя веднага застана до него и заплака силно. Наведе се и той я притисна топло в прегръдка на отчаяна тревога.
— Тук съм, татко — рече тя.
Дюит кимна. В главата му пулсираше силна болка, която сякаш натискаше черепа навън. Когато телефонът звънна, той погледна панически часовника на стената: 8:30.
— Слава Богу! — каза той.
2.
Облицованите със сивкав диколин стени на канцеларията на Питър Тили, имаща размери на малка кубична дупка в крайбрежния полицейски участък „Сийсайд“, бяха покрити с постери и изрезки от календари на бронзови мускулести гмуркачи, плувци и водолази, мъже и жени, но повечето жени. Страхотни тела в свръхизрязани модерни бански костюми — стегнати гърди, стегнати задници. Образът на Тили хармонираше добре сред тях.
Тили днес беше в много добра форма, точно както изглеждаше на снимката — от горе до долу южнокалифорнийско момче: плажноруса коса, широки, отпуснати като торба дрехи, златна идентификационна гривна, сини очи и стегната челюст. Носеше контактни лещи и постоянно гледаше косо. Когато се размърда на стола си и сакото му се отвори, Дюит забеляза никелиран 38-калибров „флеши“. С това желязо изглеждаше малко пресилено тежкарски. Заговори с равен, гладък, висок, необичаен тенор. Беше облегнал едрите си и силни ръце на ръба на бюрото и с дясната постоянно мачкаше кръгла гума за упражнение на ръката.
— Преди малко говорих със Сафелети — каза Тили. — Заместник окръжният прокурор поиска от мен да се посъветвам с неговия шеф. Имаме разрешение да претърсим фургона. Документалното оформяне на нещата привършва. Страшно му беше писнало, защото е уикенд. Искаш ли първо да говориш с Ууд или първо да провериш фургона?
— Не нарушаваме ли „Рейми“? — попита Джеймс.
— Не, по дяволите. Нали заради това киснем наоколо по цяла нощ? Ууд излезе от фургона тази сутрин и нашите момчета го спипаха веднага. Лесно като
