— Точно това възнамерявам да го попитам — каза Дюит.
— А, и между другото — добави тя, — имаш посетител.
Дюит тръгна към кабинета си с Ръсти близо до краката му.
— Сам? — каза той, след като влезе и завари мъжа да „чете“ изданието за бански костюми на „Спортс Илюстрейтид“.
Ръсти напъха дълбоко нос в скута на мъжа и заклати ентусиазирано цялото си тяло. Мъжът се опита да отблъсне муцуната на Ръсти от слабините си, но кучето беше достатъчно силно. Ниският, но набит Хектор Рамирес, когото всеки наричаше Сам, имаше кафяви очи с тежък и проницателен поглед под дълги гъсти, съединени в една вежди. Лицето му имаше леки белези от акне, носът му беше малко по-голям от обикновеното и червен на върха и край ноздрите от постоянно воюване с алергии. Беше на средна възраст и оглавяваше отдела за отпечатъци от пръсти на Министерството на правосъдието в Сакраменто.
— Тук съм само от няколко минути. Кларънс каза, че очаква да се върнеш. Каза, че няма да имаш нищо против…
— Ни най-малко.
Човекът беше облечен в тъмно пепитено спортно сако, риза на синьо-бели райета и черна плетена вратовръзка. От горния джоб на сакото се показваше несъответстваща розова носна кърпичка. Ръсти се опита да се захване с нещо друго, обикаляйки около кошчето за отпадъци. Дюит обаче го изпрати на неговото обичайно място пред кантонерката с папки. Кучето се отпусна там и въздъхна.
— Не ти писах да ти изкажа съболезнования за Джулия. А трябваше — извини се Рамирес. — Проклето да е, срам ме беше.
Дюит вдигна рамене.
— Както виждам, посещението ти не е от светски характер. Носиш вратовръзка само по работа.
— Винаги си наблюдателен.
— Да не би да си дошъл за турнира на Мани Рот и набирането на средства за неговия фонд? Мислех, че си демократ.
— Няма връзка с това. Изпълнявам бърза поръчка. Трябва да се върна в Сакраменто до девет довечера.
— Значи трябва да е нещо добро, иначе нямаше да се мъкнеш от толкова далече, нали, Сам?
— Трябваше да говоря със Сафелети за случая „Санчес“. Той отива на дело в съда понеделник сутринта. Двамата изпращаме асистенти на делото и искаме да изгладим някои детайли. Освен това съм дошъл като момче доставчик. Ето папките с материалите по делата, които ти поиска… всички задушавания с автомобилни газове през последните пет години, които се бяха оказали криминални престъпления. Всичко от момчета, заключили малките си сестрички в семейните коли, до бесни лунатици. Всичко е твое. — Купчината беше голяма и Дюит веднага разбра, че няма да е леко да се прегледа всяка страница в тези папки в търсене на подобни ситуации като в двете убийства. Но трябваше. Някой като Нелсън можеше да свърши тази работа. — А това — каза Рамирес и подаде нещо, опаковано в плик от кафява опаковъчна хартия като дебело писмо — е истинска награда. — Той подхвърли плика на бюрото пред него и продължи — можеш да благодариш на онази О’Дейли от лабораторията в Салинас. Някакъв смотаняк излял кафе върху всичките оригинални документи, които бяха нужни за делото „Санчес“. В тях бяха описани резултатите от теста на четвърт тон кокаин от корпуса на оня траулер. Да можеше да чуеш Паркър. Господи, врещеше като луд. Изглежда никой не се е сетил да направи копие на тези резултати, никой в офиса в Монтерей. И поради някаква причина папката с полетите резултати беше пратена при нас посредством Министерството на правосъдието в Сакраменто. И, разбира се, ние нямахме копие от тези проклети неща, така че пратихме молбата до Салинас, където бяха извършени първоначалните тестове. И днес следобед, два часа преди самолета ми да излети за тук, ми се обади по телефона онази с жълтото около устата от Салинас и ми каза, че ако ти осигуря пускане на тест с АСЛО за отпечатъците по камиона на Макдъф, тя мисли, че ще може да намери документите, които търсим. Разбираш ли? Някакъв новобранец стърчиопашка да се опитва да ми завинтва гайките! Щях да скоча до тавана.
Дюит отвори плика и извади многото листи, отпечатани с компютърен шрифт на принтер.
— Какво имаме тук, Сам?
— Както ти казах, подарък.
Дюит вдигна поглед:
— Да не искаш да прочета всичко това?
— Това е за тридесет и петте латентни отпечатъка, които ни изпрати О’Дейли, включително четиринайсет откъслечни по жиците на таблото. Трудни бяха откъслечните, мога да кажа. Много малко извивки и примки, фотосите ги показват от едно до четиринайсет — обясни той. — Знаеш как работи АСЛО: компютърът претърсва базата данни за подобни на отпечатъците образци, които имаме. Откъслечните като тези трябваше да бъдат обработвани вечно. Компютърът просто си скапа мозъка. Този, към който проявяваш интерес, е означен с номер седем. — Дюит ги прерови и го намери. — Всичките други се оказаха помия. Никакви хитове. Два се оказаха на Макдъф.
— Номер седем най-вече?
Рамирес насочи вниманието на Дюит към купчината папки и по-конкретно към фотокопие от някакъв арест, намиращо се най-отдолу.
— Марвин Ууд е твоят човек — каза той. — Живее в Сийсайд. Пада си по големите кражби. Списъкът на до сегашните му е цяла миля. Обича да задига касетофони на коли. Звучи ти познато, нали?
Дюит нетърпеливо разрови купчината документи и накрая намери папката с досието на Ууд, обвита с бандерол. Снимките на физиономията му показваха чернокож с раздалечени едно от друго очи, миловидно лице и плосък профил. Беше записан като висок шест фута и един инч, 210 фунта тежък; неженен. Арестуван девет пъти. Осъждан два пъти. И двата пъти пуснат условно. Беше условно на свобода повечето време от последните три години. Доклада за поведението му по време на условната присъда сочеше, че понастоящем е нает на работа в бензиностанцията на „Шел“ в Кармъл.
— Можем да докажем, че Ууд е бил в колата на Макдъф — обясни Рамирес. — Можем да докажем, че е пипал жиците, които са били свързани със стереото. Изучи го и ще видиш, че Ууд си пада по пипанията и оставянията на следи.
— Някои от другите отпечатъци да са негови?
— Не, нито един.
— Значи поддържаш становището си. Как можеш да обясниш отпечатъците по жиците, а не някъде другаде в кабината? — попита Дюит. Негова беше отговорността да открива и отстранява проблемите, да мисли три крачки напред.
— Хей, не забравяй, че там има и няколко зацапани отпечатъка, които не е ясно чии са. Може да са негови. Или може да се е сетил да избърше всичко твърдо, от желязо и стъкло, в кабината, а да е забравил жиците. Или си е свалил ръкавиците, за да напипа по-добре жиците. Това са съвсем естествени неща.
— Ще се съглася с теб.
— Благодаря ти, аз мога да сложа Ууд в колата. Останалото зависи от теб и е твое.
— Никога не е предприемал опити за физическо насилие — забеляза Дюит, четейки един от документите за арестуване на Ууд. — Нямало е никакво насилие в миналото му. Това не пасва много добре за убиец.
— И аз го забелязах — призна Рамирес. — Но хората се променят. Как е дъщеря ти?
— Еми?
— Тази, която беше наранена.
— Тя е Анна. Не върви на добре. Още е в кома.
— Ако имах по-малка изкуствена челюст, щях ей така да си я въртя из устата и да не питам каквото не трябва. Извинявай за въпроса.
— Не се притеснявай. Еми е страхотна. На четиринайсет, а има акъл за четиридесет. Страхотна е.
— Аха.
— Как е семейството ти?
— Розита и аз се разведохме преди около две години. Живея сам с една котка, която се казва Бийнс и един цветен телевизор, казващ се „Сони“. А при теб ли е още твоята екзотична риба в аквариума у вас? И всички останали същества от твоя домашен адски готин „Морски свят“?
— Добра памет имаш, Сам. Не, продадох ги всичките. Жилището, в което живеем сега, е доста малко. Имах прекалено много спомени, разбираш.
— Даа. Аз продадох нашето легло на един битпазар почти за нищо. Всеки път, когато легнех в това проклето нещо… Не знам. Трябваше да го продам. Разбираш…
Дюит кимна утвърдително. Когато Рамирес си отиде, той вдигна слушалката на телефона.
Първо се обади на Бъфорд Нелсън, второ — на полицая, който контролираше условната присъда на Марвин Ууд, и трето — на полицейски участък „Сийсайд“.
7.
Клеър О’Дейли изпитваше болки, защото столът беше евтин и неудобен. Началството се стискаше за столовете, масите, заплатите, дори за самата сграда и вместо това избираше да харчи обществените пари за хроматографни компютри, електронни микроскопи и портативни лазери. Доста странно й се струваше това, че хората, които си плащат данъците, биха допуснали престъпленията да съществуват в такъв мащаб и жестокост, като сегашните, когато всичко, което се изискваше, беше пари, за да се сложат под контрол. Службите, които прилагаха на практика законите, страдаха от липса на достатъчно персонал, квалификация и парични средства, особено последните. Те бяха в ужасяващ недостиг. Клеър О’Дейли не беше никакъв политик. Тя отбягваше политиката, но живееше с постоянното удивление, че хората могат да изберат да живеят с престъплението.
Кутията беше пред нея. Тя съдържаше всичките неорганични доказателства, събрани по време на аутопсията на Макдъф. Органичните доказателства — мострите от тъкан и кръв — бяха изпратени в пакетиран лед в червени охладители марка „Иглу“. Клеър потърси из съдържанието на кутията нещо интересно, с което да започне работа. Потърсвам беше дума на нейната майка, с която заменяше разравям и претърсвам, и тя се замисли за нея, тъй като майка й не одобряваше нейния сегашен начин на живот. Майка й беше момиче от Джорджия, дама от Джорджия4 от край до край, и въпреки че Клеър беше успяла да поизчисти своя лек акцент, тя никога нямаше да може да поизчисти позорното клеймо, което й беше лепнато, че се е захванала с мъжка работа. Ако нейната майка беше успяла да я накара да живее според нейните виждания, досега Клеър щеше да е бременна, седнала неудобно до кухненската маса да гледа някоя семейна мелодрама по телевизията, докато нещо в традиционния глинен съд на печката се преваряваше. Майка й се обаждаше всяка сутрин по телефона да пита за мъжете в нейния живот. През последните няколко месеца имаха много малко, за което да говорят.
Бележката относно съдържанието на малката стъкленица пред нея, гласеше: „Открито под ноктите на показалеца и средния пръст на дясната ръка“.
