— Когато разговарях с него вчера по обяд, не спомена за такова нещо. Невъзможно. Моят Мак обичаше толкова много своя радиокасетофон. Щеше да побеснее. Откраднат?
— Разговаряли сте с него вчера по обяд?
— Обикновено ми се обаждаше по два пъти на ден, ако успееше.
— И не спомена за радиокасетофона?
— Не, сър, не спомена.
Дюит си взе бележка и каза:
— И не ви се е обаждал втори път вчера?
— Не съм много сигурна. Бях при една съседка, която не е добре. Мак може да се е обаждал. Но ако стереото му е било откраднато, мога да ви кажа със сигурност, че щеше да разгласи из целия свят. Трябва да имате регистрирана в полицията застраховката му. Научихме, че има, когато миналата година откраднаха няколко имитации на касетофон в гнездото му.
— По някакъв бизнес ли е бил в този район? — попита Дюит.
Тя отговори с дълбок, замислен глас, опитвайки се същевременно да не изглежда слаба:
— Да. Ремонтираше микровълнови релета.
— Навярно за сателитни антени. И вкъщи се е занимавал със сателитни антени, нали така?
— Да, точно така.
— Открихме екипировка отзад в камиона, с която би трябвало да работи — обясни той. — И този път закъде пътуваше?
— Някакви проблеми с микровълнови уреди във форт Орд. Ходи до форт Орд един-два пъти на месец. Там си има фирма с техници, но Мак се справя добре и сам с много от проблемите. Беше в армията преди и там се научи.
— Форд Орд — повтори Дюит.
— Точно така.
— Значи като отидеше в този район, обикновено оставаше да преспи?
— Зависи как е изпълнявал предвидените за деня посещения и ремонти. Имаше обикновено и друга работа на юг оттук, в Биг Сър. Ако свършваше с всичко, рано не оставаше.
— Когато оставаше, имате ли престава къде най-често може да е било? Някои любими места за похапване, мотели, нещо такова? — отвори пак бележника, приготви молива.
— Моят Мак не беше такъв. Не. Мак винаги отиваше в нови заведения. Такъв си беше. Ох, не искам да кажа, че никога нямаше да се върне в същото заведение, но не му беше такова правилото, разбирате ли. Разнообразието е ароматът на живота. — Замисли се пак малко. — Такъв беше моят Мак.
— Разбирам.
— Лошо ли е това?
Дюит вдигна рамене. Искаше му се да каже: „Това не прави нещата по-лесни за мен“. Но вместо това попита:
— Съпругът ви пазеше ли си бележки, квитанции, фактури, нещо такова? Водеше ли ри отчетност някъде?
— Да.
— Как по-точно?
— Имаше бележник. По-малък от бележника, който имате.
— Не намерихме такъв у него или във вещите му.
— Никакъв бележник? Не може да бъде. Трябва да сте пропуснали. Мак го носеше точно тук — каза тя, вдигайки ръка към въображаем горен външен джоб на сако. — Както свещеник носи своята Библия. Беше наистина много старателен — постоянно допълваше записките си и водеше добри сметки за отчетност.
— Да не би да го е оставил вкъщи?
— Не, сър. И дори да го е оставил, щеше да си купи друг.
— А квитанциите?
— Държеше ги в една малка найлонова подвързия. В задния си десен джоб — каза тя тихо и сведе поглед. Потри пръсти разсеяно и Дюит си я представи как изважда тази подвързия до пералнята, преди да хвърли панталоните вътре.
— Не намерихме никакви квитанции в портмонето му — каза той.
— Така ли, сър. Не може да бъде — възрази тя. — Не е възможно, детективе. Той изпразваше подвързията всеки последен ден от месеца. С гумени ластички прикрепяше квитанциите и ги слагаше в папки. Щях да знам — аз му водя счетоводството. Трябваше да има поне квитанции за бензин от две седмици и какво ли не още. Този месец пътуваше много по пътищата. Трябва да е имало много квитанции.
Дюит надраска бележка.
— Някой друг да не ги е взел? — попита тя.
— Може и да е така — призна Дюит. Но въпреки това, не бяха намерени квитанции или фактури и у Осбърн. — Вашият съпруг споменавал ли е някога името Джон Осбърн?
— Този от вестниците? Да не би да ми казвате, че същият човек, който е убил Мак, е убил и това момче? Това ли ми казвате?
— Ако има връзка между вашият съпруг и Джон Осбърн.
Тя поклати глава отрицателно:
— Това е име, което нямаше да забравя.
Двете жертви имаха работа, която ги караше да пътуват нагоре-надолу по крайбрежието и неговите жилищни райони. Да не би Макдъф да е бил доставчик на наркотици, попита се наум Дюит и каза на глас:
— Има ли някакъв начин работата на двамата някъде да се пресича? Джон Осбърн беше лобист за индустрията на развлеченията. Вашият съпруг е бил активен в организационния край на сателитната индустрия. Нещо такова?
— Всичките дилъри са активни, особено след като правителството все си пъха носа из тяхната работа. Най-вече сред хора със свободни професии като Мак. Разбирам какво казвате. Предполагам, че може да са се познавали, но не съм сигурна. Щях да запомня името.
Той й зададе още дузина въпроси, опитвайки се да си изясни специфичните особености на ритъма на живот и обичаи на нейния съпруг, озадачен силно от факта, че „Мак“ Макдъф е държал своя магазин сам, а постоянно е разнообразявал привичките си, за да поддържа живота по пътя приятен.
Върна се пак към въпроса с квитанциите:
— От вида на камиона му може да се съди, че съпругът ви не е бил чак толкова подреден човек. Това вярно ли е?
— Искате да кажете, че е бил мърляч. Може да не беше подреден, но знаеше точно всичко къде се намира. Имаше много добра, услужлива памет. Ако имаше чист чифт чорапи в куфара му, знаеше точно къде са. Проверихте ли куфара му да не би квитанциите да са там? — попита тя, досетила се за това. — Ако имаше много квитанции, ги стягаше с ластичка и ги слагаше в куфара. Както казах, месецът му беше много напрегнат. Може да е имало цял куп от тях в куфара.
— Ще проверя — каза той и й благодари. — Никой от лабораторията не е започнал работа по него.
— Проверете куфара му — повтори тя тихо.
После Беатрис Макдъф стана резервирана, защото може би си спомни как е подреждала багаж в този куфар. Дюит протегна ръка над масата и хвана нежно нейната. Тя изглежда не забеляза. „Може да няма значение за вас точно сега, мисис Макдъф, искаше да й каже той, но ние правим всичко по възможностите ни да заловим виновника.“ Когато се чувстваше неудобно, имаше склонност да мисли с клишета.
— Преди няколко месеца загубих моята жена. Вие сте много силна жена, ако може да ви прозвучи утешително.
Тя кимна вежливо и сълзите и започнаха да текат обилно.
6.
Хауард Лъмбровски се чувстваше зле. След инцидента със Стивън Милър той беше подложен на тест за кръвна картина, който не беше положителен. Беше определен и като психически неспособен — задържаха го и го задължиха да си плати лечението. Очакваше да го лекуват с нещо по-друго, не да го хвърлят зад онези решетки. Сега, след като всичко това отмина, опитваше нов подход: възможно по-лек махмурлук. Беше ги намалил до четири чаши дневно — напълно достатъчно, за да прогони нервните треперения и тикове да не разкъсат тялото му. Стомахът му гореше. Във всеки момент можеше най-неочаквано да се облее в пот и сърцето му да започне да подскача като че ли ще се пръсне от инжектиран венозно адреналин. Замайвания. Черна магия. Гадене.
Всичко започна с Джон Осбърн и кокаина, който караше в жабката на колата си. Какъв шок беше тогава! Шок, който усложни всичко. Беше започнал незабавно да върти телефона и така пусна топката да се търкаля: имаше някои там, които се нуждаеше от бялото като сода прахче за няколко хиляди, и той разполагаше с него. Не беше като в ситуация на пиян, но трябваше да се оправя някак с това нещо.
Телефонното обаждане от изнудвача допълнително усложни проблемите му. То беше дошло след напиване и той я беше оплескал. Изнудвачите бяха непредсказуеми като жените. Човекът го беше видял, това беше съвсем ясно. Трябваше да уговори среща и да му напомни кой е шеф. Да се оправи с него. Всъщност дали той беше изнудвач, или човек, който се нуждаеше точно от тежка торба със сода?
Трябваше да се държи както трябва. Беше се явила възможност. Точно както едно време.
Сега обаче дължеше пак на себе си една стабилна доза. Беше 10 и 30, но му се струваше, че е 3 часа сутринта. Беше на крак повече от осемнайсет часа. Наведе леко бутилката и наля сладострастно обилна доза водка в чашата. Предната нощ я беше сипвал малко къса, и след това не беше нямал възможността да устои на неспокойния сън с адските кошмари на виещите се пушеци… синьо-сивкавото небе…
Искаше да си я изпие бавно, но не можа да я изпие така. В мига, в който езика вкуси течността, той отвори гърло и я изля разточително вътре.
Пет минути по-късно, когато телефонът иззвъня, той започна да се моли на статуетката на порцелановия Бог в неговата стая, паднал на ръце и крака, проклинащ питието, защото не си беше останало в бутилката мирно и спокойно. Почувства се измамен от най-добрия си приятел. Нищо не оставаше лоялно завинаги, нито дори водката.
