да включиш на по-малка скорост и да се приготвиш за дълго изкачване. Ако продължаваш с тази скорост, ще изгориш до края на следващата седмица.
Дюит кимна в знак на съгласие, твърде уморен за такъв вид лекция. Отношенията му с Хиндеман бяха съвсем различни. С Кап постоянно трябваше да се сеща за неговия чин. Като подчинен от него се изискваше да спазва както писаните, така и неписаните правила. Поколеба се преди да попита:
— Дали знаете нещо за няколкото допълнителни копия от моите доклади, които циркулират наоколо?
Лицето на командира стана яркочервено. Свинските му очи се фокусираха върху Дюит и изглежда прорязаха отвор в него. Пуделът беше до краката на Кап и постоянно се умилкваше. Кап го отритна енергично и той припна да се скрие в кухнята.
— Не разбирам за какво говориш — опита той.
— Незаведени фотокопия на активни доклади — каза Дюит, опитвайки се да звучи като че ли цитира правилника. Знаеше, че ръководството на федералната полиция издаваше наставления за такива неща, въпреки че се съмняваше, че те приемаха формата на действащи правилници.
— Да не ме обвиняваш в нещо, сержант? — попита той.
— Предполагам — каза предпазливо Дюит, — че съществува възможност да си копирал един или повече от докладите по разследването и да си забравил да отразиш, където трябва това копиране.
— Ще гледам всеки проклет документ, който се копира… — запъна се Кап. — Къде ли по дяволите… — Започна да кима уж с разбиране; късият му и дебел врат и брадичката му с трапчинки започнаха да се стягат в кратки тикове. Приетата с омраза истина бавно замени яростта върху лицето му. Кап знаеше кога да смекчи позицията си.
— Само така мога да държа докладите си в изряден вид — добави Дюит, давайки на Кап възможност за маневриране. — Тонове документи има по тези случаи. Ако отидем един ден в съда, ще ни трябва цялата документация в изряден вид. Точно това искам да кажа.
— Даа, разбира се. Даа, правилно.
— Всъщност, какъв точно е интересът ви към тези документи, сър? Може би ще мога да помогна.
— Интерес? Този случай попада под моето разпореждане, сержант. Това е моя интерес! Съвсем честно казано, чудя се за твоята компетентност, твоя опит — Кап го стрелна със злонрав, святкащ поглед; мускулите на челюстта му се свиха рязко, когато стисна и скръцна със зъби. — Ще оправим всичко в понеделник. — Пак започна да крачи бавно. Дюит долови излъчващата се от всяка става болка под натиска на излишното тегло.
Дюит преглътна напрежението и разочарованието си. Щеше да е неуместно и грешка да продължава още така. Джини можеше да е сгрешила. Падналата тишина се превърна от неловка в клаустрофобична. Единствено на пудела, който дойде от кухнята, му беше безразлично напрежението във въздуха и той започна да драска по крачолите на своя господар. На Дюит му изглеждаше като накъдрен с апарат плъх албинос.
Кап отвори входната врата. Пуделът излетя като стрела навън. Кап го извика с ръмжащ, сърдит глас. След като Дюит излезе, а кучето влезе, Кап затвори вратата.
Джеймс приближи по късата пътека с тротоарни плочки своя „Зефир“ на паркинга. Главата му беше приведена; беше се замислил дълбоко. Прехвърляше наум техния разговор. Спря недалеч от своята кола и се загледа в боядисания в жълто бетон на паркинга. Само на няколко инча пред олющените си обувки и на няколко фута пред „Зефира“ забеляза същото онова триъгълно петно моторно масло.
Хауард Лъмбровски.
Дюит хвърли поглед обратно към къщата. Със сгушен на ръцете му пудел Карл Кап го наблюдаваше от прозореца. Кап погали кучето, продължавайки да гледа към Дюит. След миг се обърна и изчезна във вътрешността на къщата.
5.
Човекът приклекна близо до оградата, която минаваше зад автомивката. Навсякъде имаше разхвърляни отпадъци, предимно хартиени и изхвърлени от коли, избледнели и набръчкани от дъжда и вятъра. Няколко найлонови бутилки и много кутии от газирани напитки лежаха смачкани в калта, въпреки че повечето от алуминиевите бяха събирани за преработка от вторични суровини. Мястото беше страхотно за котки. Котките си умираха за това място покрай оградата. Обичаха да се скитат и ровят из купищата боклуци. Вдигаха шум из тях с часове, крещяха убийствено, когато се сношаваха, драскаха и мяукаха из своето мизерно съществувание. Бяха жива досада и човекът ги ценеше затова, за което малцина други биха ги погледнали. Употребяваше ги за своя цел. Имаше замисъл.
Той бръкна в чантата си от торбата с котешка храна кити-бити, извади внимателно от нея и започна да оформя следа. Внимаваше с всеки миг от живота си. Беше такъв внимателен от години и нямаше намерение да се променя. Докато ги подреждаше в линия, броеше кити-бититата внимателно както играч на покер брои своите чипове. Ефективният капан изискваше съответна стръв. Кити-бититата бяха точно това, което трябваше. Бяха направени във формата на жетони, по-скоро във формата на колелца на вагон. Осем, девет… Подхвърли десетото в устата си и го сдъвка. Дъвчи храната си сто пъти, винаги казваше майка му. Усмихна се при мисълта за нея; парченца от кити-бити се пъхнаха между зъбите му. Не бяха толкова лоши — имаха вкус на черен дроб. Той много обичаше черен дроб и бекон.
Следата водеше зад ъгъла на неговата сграда, където беше оставил паничка с мляко, размесено с кодеинов противокашличен сироп. Постави своя стар стол за поляна на няколко фута от паничката и седна в очакване. Търпението беше нещо, което беше научил преди много време. Търпението беше това, което правеше внимателното планиране да се изплаща.
Измина малко повече време от обикновено. Около четиридесет и пет минути. Един мърляв котарак, който виждаше от няколко дни насам, се показа иззад ъгъла. Изглеждаше като че ли имаше шест бащи и лошо зрение. Обонянието му го водеше по жетоните кити-бити. Беше слаб, жилест, див. Мъжът седеше неестествено тих и неподвижен със задържано дишане — една от добре развитите му способности. Котаракът напъха лакомото си лице в паничката и вдиша млякото.
Любопитството не убива котката. Нито лакомията. Човекът я убива.
Той остави котарака да се отдалечи малко, когато свърши с млякото. Част от развлечението следваше именно сега: гледането. Както и при хората. Част от развлечението беше знанието, че всичко е свършено преди още да започне. Никои от котките не успяваха да се отдалечат много. Никои. Тази обаче успя да се отдалечи повече от средното за останалите. Малко повече. На тридесет или четиридесет ярда. Можеше винаги да отгатне какво е положението по опашката. Когато кодеинът започнеше да действа, опашката не можеше да се държи нагоре и увисваше. Ставаше тежка. Тогава можеше да се приближи, както сега се приближи до котарака. Котаракът погледна над рамото си с лъскавите си изцъклени и многоцветни очи като пиян безделник от долнопробен квартал с безброй кръчми, който чува, че приближаваш зад него, но не може да се принуди да се дръпне от пътя ти, въпреки че изгаря от желание да го стори. Мъжът си сложи чифт дебели кожени ръкавици и вдигна котарака с един замах.
— Добро котенце — каза той тихо в ухото му.
Сбогом, котенце, по-скоро беше подходящо да се каже.
В стаята човекът уви всяка лапа с найлонова лепенка, премахвайки възможността ноктите да бъдат използвани. Когато свърши с това, котаракът се огледа объркан и озадачен. Слисан и изумен той захапа една от увитите лапички.
— Не, не — каза мъжът и сложи торбата от кити-бити на главата на котарака. Закрепи я на врата с дебел гумен ластик усукан два пъти за по-сигурно. Тогава пусна котарака и го остави да обикаля из стаята.
Само за няколко секунди найлоновата торба се замъгли. Тялото вече нямаше никаква глава, никакви очи. Котката започна да удря с лапичките по торбата, но безполезно. Колкото повече се напрягаше, толкова повече използваше скъпоценния въздух. В един миг започна да извършва всички движения бързо. Затича се с най-бърза скорост и се блъсна в насрещната стена, заслепена от мъгливата торба. Отскочи от стената, залитна и започна да тича в кръг. Мъжът се засмя при тази гледка. Глупава котка.
На тази й трябваха единайсет минути. Блъскаше се комично из всички посоки в стаята, клатеше силно главата си, крещеше със своя грозен глас на проста улична котка. Но полза никаква. Мъжът се тресеше от смях, хилеше се, радваше се от все сърце, докато накрая котаракът залитна настрани, падна и се задъха тежко, френетично. Само замалко. После остана тих и неподвижен. Мъжът изръкопляска. По скалата му от едно до десет, той можеше да бъде оценен шест или седем.
По-добре от средното.
Даде трупа на своето куче, да си поиграе с него, и също толкова се радва и на това. Кучето накрая го побутна с носа си в калта, както правеше с чорапите на мъжа, и после захапа и откъсна крак.
Това беше достатъчно.
Той не обичаше да гледа кръв.
6.
Кларънс Хиндеман дойде за церемонията на Ръсти в Пойнт Лобос в бермуди от каки и джунглено яке като от някоя бананова република. Пойнт Лобос, забележителният щатски крайбрежен резерват, който беше изиграл важна роля в брака на Дюит, беше свързан едновременно с много скръб и приятни преживявания. Залесен с много монтерейски борове, неговата неравна крайбрежна линия, на много места с отвесни скали, е изложена на силните и вечни удари на неспокойните разбиващи се вълни, постоянно бели на фона на смарагдовите води. Това е магическо място, в което морски лъвове се излежават лениво, поемайки слънчева светлина върху мъхести островчета от скални издатъци, или махат енергично с уродливите си крайници над главите, за да се противопоставят някак на брутално упоритите крайбрежни ветрове.
Този следобед бризът беше натежал от солени пръски и дъх на боров клей и се носеше със сила навътре в сушата. Кафявите треви и голите храсти шумяха упорито под неговия натиск.
Хиндеман държеше в ръка студена бира докато водеше останалите по тясната алея към Кипарисовата горичка. Достигнаха Наблюдателната кула, минавайки под едно дърво, накланящо се болезнено под въздействието на вятъра откъм морето, извито подобно на човек, придържащ шапката си срещу вятъра. Силният шум от разбиването на вълните избухна далеч, по-долу от тях, донесен от порива на вятъра. Над високия бряг се издигнаха облаци от бели пръски, високи двайсет фута, и звук като от приглушена експлозия. Всички се сгушиха на едно място и обърнаха гърбове към вятъра. Дюит беше благодарен на приятели като Кларънс и Брайър.
Еми отвори капака на урната. Малко от пепелта се вдигна и полетя с вятъра. Тя веднага сложи длан да я затвори.
