както винаги, с оредяваща коса и полицейско напрегнато съсредоточение в погледа. Познаваха се от предишни разследвания.
— Ще те включим, Дюит. Повече от сигурно е, че ще те уведомяваме и ангажираме до известна степен, но на този етап ще трябва да си го свършим сами. В нашия двор е. Мисля, че разбираш добре. — Дюит направи знак на униформения да спре да прави снимки. — Следовател от офиса на окръжния прокурор е на път за насам. Девет баби, само да не излезе хилаво бебето.
— Това е част от моето разследване — протестира Дюит.
— Ще видим — реагира Морн. — Какво ли ще намериш ти тук?
Дюит беше нетърпелив да бъде държан постоянно в течение на разследването на Лъмбровски, поради очевидната му връзка с неизяснените самоубийства-убийства, по които вече работеше. Но ветеран като Морн имаше свой собствен начин на вършене на нещата. Дюит не смееше да го предизвиква. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше някое случайно телефонно обаждане.
— Ролка лепенка. Използвал е този път маскираща лепенка, не лента за найлонови тръби. — Дюит посочи запечатания прозорец. Чувстваше се кастриран — рожбата беше взета от ръцете му. Как можеха да му отнемат разследването тези скъпернически грубияни, които не разбираха почти нищо от събиране на доказателства? Повечето от старите пушки като Морн нямаха много доверие във веществените доказателства, разбираха погрешно тяхното значение и вярваха, че са съвсем относителни — дума, от която всеки съдебен следовател се отвращаваше. Джеймс се отдалечи отпаднал от местопрестъплението. Нелсън го последва на няколко фута отзад като верен слуга.
— Съжалявам, сержант — рече Нелсън. — Вие заслужавате случая, не тези типове.
— Ще видим кой ще поеме случая — отговори Дюит, връщайки сака със своя комплект прибори в багажника на колата. След малко добави: — Отдавам това на Лъмбровски. Този тип ме ядосва дори в смъртта си.
2.
Дюит остана наистина удивен, че по изключение от много време насам системата действително работеше. След разочарованието от местопрестъплението с трупа на Лъмбровски той се върна в своя офис и откри бележка от директора на Щатската болница за душевноболни в Атаскадеро. Беше се обадил по телефона да каже, че поради неотложността на случая беше уредил интервю с осъдения убиец Харви Колет.
Въпреки факта, че Колет беше в болницата по време на двете убийства, modus operandi8 при тези две убийства и убийствата на Колет беше толкова подобен, че можеше да се счита като съвпадение. Някой знаеше подробностите на методите на Колет, което правеше разговора с Колет да си струва.
Той използва двучасовото пътуване да си припомни всички веществени доказателства и подреди в съзнанието си добре хода на следствието до днес. Изяде един четвъртфунтов сандвич за обяд и пристигна в института на болницата в един и десет.
Кабинетът на директора вонеше на онази остра медицинска миризма, която обитава всички кабинети на лекари, и беше ужасна за дошлите отвън. Претапицираната утилитарна мебел говореше за бюджет, разтяган от желаещите, но ограничаван от законодателите. Възрастният човек зад бюрото, доктор Бредфорд Шилстейн имаше бледо лице и тъжен вид. Носеше зацапани очила с тежки рамки и имаше продълговато петно от сос на своята вратовръзка. Пред него лежеше папка с документи.
— Мистър Колет е един от перманентните пациенти — започна той, — местен жител тук. Попитали сте за всичко, което мога да ви кажа за него, което може да помогне на следствието. Тук имаме малко данни за него като информация, предшестваща интервюто.
— Моля.
— Няма да откриете това, в което и да е полицейско досие — настани се удобно в стола си. Изглеждаше като човек подготвен, дори изгарящ от нетърпение да говори. — Омайването от смъртта и задушаването за Харви Колет изглежда е започнало през юношеските му години и се е развило бързо в главно занимание, погълнало го изцяло. Една обща черта при психопатите човекоубийци е първоначалното експериментиране върху домашни животни. Това досега не е обяснено напълно, но го наблюдаваме постоянно. Може да има някаква връзка със състоянието, формата на нагласа… подготовка за отнемане на човешки живот като отначало се започне с по-малко предизвикателна плячка. Колет е добър пример в това отношение. Първият живот, който е отнел, е бил на котката на неговата майка. Задушил я като й направил капан така че да попадне в една добре затваряща се прозрачна пластмасова кутия, която после облепил здраво. До двайсет и една годишна възраст работил в общинската служба по контрол на животните, който затваря безстопанствени животни в специалния двор. По-късно бил преместен да извършва самото събиране на животните: по-конкретно хващане на кучета, детективе. Само че не довеждал всичките безстопанствени кучета в двора със себе си. — Прочете нещо от отворената папка пред него. — Убил петдесет и седем безстопанствени животни. Всичките чрез задушаване. Бил заловен и арестуван. И точно тук системата за първи път ни изневери: той беше глобен триста долара, дадена му беше условна присъда и беше разпореден повърхностен психиатричен преглед, в резултат на който беше определен като „правоспособен“ — вдигна поглед, — каквото и да означава това, и беше пуснат на свобода. Намери си работа в една работилница за поправка на ръкавици и шалове. И продължи да се занимава със своето призвание — задушаването. Докато властите достигнат до него и го заловят вече се подозираше, че е убил двама души като е нагласил, че уж ауспусите на колите им пропускат в купетата. Нямаше на разположение съществени доказателства, или ако имаше, те не бяха обработени както трябва. Случаят беше зарязан преди да достигне до съда.
— Дали ще ми съдейства?
— Можете да опитате. Слагаме Колет в ограничително облекло, когато почистват край него, когато му се дават лекарства. През миналата година стана много буен. Почти уби един санитар. Много необичайно за трапер.
— За какъв? — попита Дюит, но точно в този момент звънецът на бюрото на Шилстейн звънна.
— Трябва да е Колет — обясни лекарят. Ще поговорим повече след това. — Вдигна поглед. — Донесохте ли филмите, както предложих?
— Видеокасетите — поправи го Дюит, потупвайки куфарчето си. — Можах да намеря обаче само два нови филма.
— Тогава отидете и направете сделка с него по всякакъв възможен начин. Под въздействието на лекарства е, но не го оставяйте да ви направи на глупак: знае много добре какво прави. Ще започне да ви управлява ако му позволите. Гледайте го право в очите. Правете всичко възможно да наподобите неговия глас, неговите думи. Срещайте се при условията, които той поставя. Установете контакт, общуване. Ако се сприятелите с него, той ще се отвори пред вас.
Покритият с бозави фаянсови плочки вестибюл и акустичния таван напомняха за училищата от неговата младост. Детекторите на пушек в случай на пожар бяха монтирани по-късно. Поцинкована водопроводна тръба минаваше по дължината на тавана, свързвайки сензорите.
Медицински помощен работник взе куфарчето на Дюит, изпразни джобовете му, взе колана и връзките на обувките му. Шилстейн не беше споменал за тези предпазни мерки и Дюит възприе тази обичайна мярка като доста объркваща. Накрая вратата с надпис „ПОСЕТИТЕЛИ А“ беше отключена и Дюит беше въведен.
Стаята носеше следите на дълги години живот. Масата, завинтена за покрития с балатум под, беше много нащърбена по ръбовете. Четирите метални стола около масата също бяха закрепени към пода. Дългата до раменете коса на Колет и рядката му, но разрошена брада не спомагаха да се подсили общия хигиеничен вид. Човекът се различаваше много от образа на снимките при ареста, правени преди години. Влажни червени устни, кървясали очи, плосък нос с достатъчно стърчащи от всяка ноздра косми, за да се направи четка за рисуване. Точно така по филмите се изобразяваха лудите. С хора като този. Какво ли ставаше зад тези очи? По усмирителната риза имаше избледнели кървави петна, които някой се беше опитвал да избели. Той седеше на стола си с вързани ръце в положение скръстени предизвикателно пред гръдния кош. Кожата му беше бледа на цвят като усмирителната риза, очите — като на обработван с наркотици, с полуотворени клепачи. Гледаше като че ли някой го беше ударил жестоко през очите.
Дюит почувства как тръпки на страх пропълзяват по гърба му и гърлото му се стегна. Отвратителна миризма изпълни малката стая, миризма напълно чужда за Дюит, миризма, която не беше тук само преди няколко минути. Тя го ужаси. Заради нея отначало двамата седяха няколко минути в неудобна тишина. Дюит потри ръце, опитвайки се да ги стопли и накрая ги вдигна несъзнателно към устата и духна в шепите си.
Колет видя добре движенията му, ухили се и каза:
— Казвам се Харви.
— Да, знам. Аз съм Джеймс Дюит.
— Друг лекар?
— Не, ченге. Детектив Дюит. Трябва да ви задам няколко въпроса.
— Федерален?
— Не.
— Женен?
— Не.
— Каза ли ти Шилстейн причината, поради която ги убих? — И си отговори сам: — Защото мъртвите стават едни такива тихи и кротки любовници. — Извъртя очи в орбитите им и дебелият му розов език навлажни устните му. — Омръзват ти животните. Бях чул, че овцете са много хубави — ухили се. — Но край мен нямаше никакви овце.
Дюит се опита да събере мислите си.
— Имам няколко въпроса — каза той.
— Нека да ти разкажа за това и ще говорим.
Но Дюит не му обърна внимание. Спомни си какво му каза Шилстейн и каза:
— Престъпленията ви са били много трудни за откриване.
Човекът кимна утвърдително.
— Избудалкал сте полицията като сте направил жертвите да изглеждат като че ли са се самоубили.
— Те наистина се самоубиваха. Умряха от задушаване.
— Какво бихте казал, ако някой се опитва да ви подражава?
