— Като че ли е искал много до изскочи — Хиндеман опита шега с останалите трима, но успя само с Дюит, който се усмихна. Брайър изгледа своя баща с язвително неодобрение.
Еми имаше много спомени оттук — спомени от нейната майка, от уикендите на тяхното семейство навън — и въпреки че тя беше избрала да бъдат тук, леко се запъна и погледна Джеймс за утеха. Той я прегърна и притисна към себе си.
— Няма нужда да правим това, Ем — прошепна той.
— Ти ще кажеш ли нещо? — попита тя своя баща.
Той каза мрачно:
— На Ръсти и мен никога не ни трябваха думи да се разбираме един друг. Той винаги знаеше как се чувствам аз. Той винаги ще бъде с мен, Ем. Винаги. По такъв начин той е безсмъртен. — Протегна ръка и докосна керамичната урна.
Приковала неподвижно поглед в контейнера и с очи пълни със сълзи, Еми вдигна поглед и погледна своя баща.
— Били сме тук и преди, нали, татко? — попита тя.
— Да, били сме, Ем — отговори той и веднага беше погълнат от спомени.
Тя се разплака, прехапала долната си устна; гледаше почти кривогледо. Джеймс почувства сълзи в своите очи, които след миг започнаха да падат. Нищо не му причиняваше толкова силна болка, колкото да гледа Еми как плаче. Тя каза:
— Мисля, че единственото нещо, което мога да кажа, е, че обичах Ръсти страшно много. Всички ние обичаме Ръсти страшно много и сега… сега той ще отиде при мама завинаги. Желая му късмет.
Дюит прегърна още по-силно и топло своята дъщеря. Привидя му се Ръсти да тича и дори чу неговия лай, почувства неговия топъл възкисел дъх по врата си, езика му по своята буза. Нищо не беше толкова мило. Подпря леко брадичката си на главата на дъщеря си и сълзите му потекоха в нейната коса.
— Късмет, Ръсти — повтори Еми. Хвърли урната от високата скала. Пепелта се разсея на вятъра като дълга сива опашка и изчезна. Тя се обърна и зарови лице до гърдите на Джеймс.
— Не е справедливо — оплака се тя.
Той погледна над нея към урната, която падаше, и също изчезна от поглед.
— Ще ми липсваш, момче — прошепна той.
Еми преплете пръсти с пръстите на своя баща и двамата тръгнаха към колата, прегърнати в дълбоко и болезнено уединение.
7.
Хауард Лъмбровски не обичаше да рискува. Беше оставил колата си в сервиза почти цял ден, да сменят маслото и уплътненията, след което да затегнат добре болтовете. Нека Дюит сега я конфискува — щеше да свърши с кал по лицето. Сега не капеше никакво масло. Поръча втората си водка „Абсолют“, този път двойна, горд, че се беше ограничил до това, което считаше за две чашки. Точно достатъчно, за да поддържа ритъма на сърцето му и чуваемостта на ушите нормална, без вътрешен раздиращ звън. Гениалният ход беше, реши той, да пие в „Глигана“, тъй като Дюит никога, никога не би го потърсил тук. Той щеше да го търси из дупките на „Сийсайд“. А и дори да погледнеше тук, трябваше да погледне внимателно: „Мустангът“ беше спрян отзад, зад мястото за изхвърляне на боклука и въобще не се виждаше. Никакви ченгета не идваха тук, когато и да е, а Пийт зад бара беше близък приятел. Той беше дал на Брет от „Подковата“ номера на сегашното заведение, предупреждавайки го, че Дъмуит може да е тръгнал на боен поход. Сигурно беше, че Брет нямаше да измени на доверието към него. Сигурен беше и в нещо друго — че ако телефонът зад бара звънне и обаждането бъде за него, това ще е само един човек: Той.
— За теб е — каза Пийт, като че ли отгатнал мислите му, вдигна и веднага му подаде слушалката, тъй като телефонът наистина беше звъннал.
Чувствайки лицето си топло и зачервено, Лъмбровски взе слушалката и каза в нея веднага:
— Снощи имах малко проблеми и не можах да дойда на уговорената среща, сладурче.
Познатият глас каза:
— Добре.
— Е, и?
— Помниш ли какво казах последния път?
— Ще продължиш ли?
Човекът каза името на мотел. В Сийсайд.
— Ще те чакат там — каза той и завърши: — Аз ще се покажа, когато се убедя, че е чисто.
Лъмбровски подаде слушалката обратно на Пийт.
— Поредната дама купа изгряваща звезда иска малко инструктаж по аеробика — каза му той. — Трябва да бързам.
Мотелът представляваше едноетажна сграда с формата на буквата Т и около дузина апартаменти. Развален неонов надпис гласеше: НЯМА СВОБОДНИ МЕСТА. Отпред не се виждаше никаква кола. Само някакво мърляво куче се скиташе край входа. Бележка, закрепена на стъклото на входната врата, надраскана бързо на ръка, гласеше: ЗАТВОРЕНО ВРЕМЕННО ЗА РЕМОНТ, МОЛЯ ПОТЪРСЕТЕ НИ ПО-КЪСНО ПАК. Лъмбровски почука и почака вратата да бъде отворена. Във фоайето беше почти тъмно; единствената светлина идваше от друг неонов надпис, рекламиращ кабелна телевизия. Човекът, който му отвори, беше едър и Лъмбровски се почувства неудобно. Поколеба се за момент на входа.
— Влизай — каза другият с тон, който умишлено скриваше гласа му.
Лъмбровски се престраши и влезе. Човекът затвори вратата и бутна в ръката му ключ. След това веднага го побутна да се завърти и го огледа. Пръстите му го опипаха внимателно. Човекът знаеше какво прави и не се боеше да провери слабините, което каза веднага нещо на Лъмбровски: професионалист. Добър знак. Изнудвачът навярно не беше кой да е.
— Коя стая? — попита Лъмбровски, усещайки студения ключ в ръката си.
— Дванайсет — нисък, неотличим глас. Също професионално.
6
Неделя
1.
Патрулният полицай каза:
— Още един, сержанте — Дюит нямаше нужда да пита какво. Но този път не е в нашия двор. Вкъщи имам радиосканер „Беаркат“ — продължи Нелсън, — който може да ми праща сигнали в колата. Чух ги рано сутринта и проследих повечето от разговорите. Направиха голяма грешка, че обявиха по радиото. Трябваше да проверя какво е станало. Сега съм тук.
— Къде?
— При един уличен телефон. Нали знаеш общественото игрище за бейзбол в Сийсайд?
— Сийсайд? Тарзане, охранявай местопрестъплението. Щом са използвали радио, знай, че ще стане зоологическа градина.
— Вече е станало.
Дюит изпъшка:
— Каквото и да направиш, гледай с едно око постоянно за Лъмбровски. Той ни се измъкна при първите две престъпления. Търсен е за разпит.
— Измъкна ни се и сега — уведоми го Нелсън.
— Пак ли маслото?
— Не, не маслото. Трупът в колата, сержанте. Нагълталият се с пушек. Той е Хауард Лъмбровски.
Местопрестъплението вбеси Дюит, когато той пристигна: прекалено малко. Неприемливо. Двама униформени полицаи от участък „Сийсайд“ бяха вътре в оградения район, обезсмисляйки по този начин значението на полицейската лента.
Той обаче беше благодарен, че не видя никакви детективи. Беше телефонирал на Тили да поиска покана за присъствие на местопрестъплението — задължителна техническа подробност. В юрисдикцията на друг участък Дюит беше гост и разследването не беше в неговите ръце. Сега се надяваше, че, който и да оглави това разследване, ще разшири обхвата на „поканата“ на Тили. Всеки така предполагаше. Той показа документите си на дежурния полицай от патрулната кола и веднага се залови за работа, давайки си много добре сметка, че неговите пълномощия всеки момент могат да бъдат обсебени. Нелсън беше упътен да възстанови мястото на престъплението така, както го иска Дюит. После трябваше да каже на Джини бързо да предупреди Клеър О’Дейли и доктор Емануел.
Започна да вали силно. Дюит облече якето си за дъжд и тръгна право към „Мустанга“ преди да е загубил, по какъвто и да е начин каквото и да е доказателство от интериора на колата, фотоапаратът беше готов в ръцете му. На колене и ръце огледа внимателно неравната и изронена повърхност на асфалтовата настилка от различни ъгли, привличайки подигравателни и скептични погледи откъм полицаите от патрула на „Сийсайд“. Забеляза пясъчна следа, стигаща до вратата на шофьора — дали беше от велосипед?, — но дъждът я отми, преди да имаше възможност да направи снимка. Даде фотоапарата на един от униформените зяпачи и го накара да запише, че Дюит е отворил вратата на шофьора и е извършил първоначален оглед на трупа. Униформеният го направи съвсем неохотно, въпреки че трябваше по-нататък да се описва всяко движение на Джеймс.
Лъмбровски очевидно беше водил някаква борба, много по-тежка борба, отколкото тази между тях двамата.
Кожата на кокалчетата на пръстите беше просто срязана, устната му пукната; по врата имаше няколко грозни червени петна. Дюит не беше виждал такива язви досега.
Наведе се над трупа, опитвайки се да вземе ролката с маскираща леплива лента, когато чу зад гърба си:
— Това ще е всичко, благодаря ти — дълбок, плътен глас. Обърна се и видя лейтенант Рик Морн, мъж в края на своите петдесет години, лошо облечен,
