младежа вън от апартамента, уверявайки го по някакъв начин, че е спечелил безплатни билети за две последователни прожекции в местното кино. Същата нощ, след като сина отсъства и след като се е уверил, че неговата снаха е заспала дълбоко в къщата, той я подпалва и така я убива.
Две неща обаче попречиха на нормалното развитие на този план на Куин — продължи лекарят. — Хауард Лъмбровски и Джеймс Дюит. Неговият син беше арестуван за убийството чрез палеж на „майката“. Синът носеше фамилното име на новата си майка, не своето родно. Така името му беше Стивън Милър.
Дюит замръзна наместо. Не каза нищо.
— Когато беше при мен като пациент, става въпрос за Куин, той беше потиснат и склонен към самоубийство. Това беше след смъртта на неговия син. В края на краищата, детективе, той беше виновният за престъпленията на своя син. Вината беше твърде тежка за него, за да я понесе нормално. Беше изгубил най-скъпото нещо, което бе имал, в резултат на своя провален план. След като беше настанен в болницата за душевноболни, се опита да се самоубие три пъти. Но един ден склонността му към самоубийство изведнъж се изпари. Сега разбирам, че това събитие съвпада по време с прехвърлянето там на Харви Колет. Това не го знаех тогава. Всичко, което видях като професионалист, беше една значителна промяна у Куин. Той вече искаше да живее отново. Склонността му към самоубийство изчезна. Позволих си да мисля, че съм оказал някакво професионално въздействие върху него. Вярвах, че лекарственото въздействие го е извело от неговата депресия.
Но по-вероятна е другата възможност — продължи лекарят. — Новото осъзнаване на събитието и размишляването върху него след като е отминало, ти позволява да го възприемеш в нова светлина. Това често се явява най-добрият приятел на психиатъра. Да предположим, че Майкъл Куин е започнал да се поддържа жив с едничката мисъл: да отмъсти за смъртта на своя син. Да кажем, че Харви Колет го е вдъхновил с някаква мисъл. Отмъщението е силен мотив и определено е способно да извърши този внезапен обрат в склонността за самоубийство, свеждайки я до минимум. Най-вероятно е започнал да преследва двама души: Хауард Лъмбровски заради неговата некомпетентност при арестуването на не този, който трябва, и вас, затова, че застреляхте неговия син. В действителност става въпрос за трима души, тъй като у мен няма никакво съмнение, че продължава да преследва и себе си. Склонността към самоубийство според мен не е изчезнала, фантазията му е много силна, но тя всъщност само забавя възприемането наново на отговорността за смъртта на неговия син.
— Да не би да ми казвате — попита Дюит, — че е убил първите двама, Осбърн и Макдъф, без абсолютно никаква причина?
— Никаква Причина? Вие го казвате. Майкъл Куин е сложна личност, способен на сложно и заплетено планиране. Предварително обмисля всичко добре, и това е най-малкото, което би го характеризирало като много внимателен. Един трапер трябва да е готов за всякакви изненади, особено за хващане в капана на това животно, което му е нужно. Кой може да каже? Разбирате ли? Не може да предскажете Майкъл Куин. Ако съм прав, ако само мисълта за отмъщение е това, което го държи жив, тогава той наистина е непредсказуем. Може да смени своята тактика, да смени обектите на своята цел дори, по всяко време. Разбирате, че ако съм прав, значи вие сте следващия, детективе. Вие сте последната крачка. И колкото по-близо се доближава до тази крачка, толкова повече рискове може да предприеме. Забележете все пак, че всичко това са мои лични размишления. Наречете го образовано гадателство.
Дюит не каза нищо. Продължи да седи абсолютно безмълвен и неподвижен. Изпълни го страх както вода изпълва язовир. Накрая се оживи, кимна, стана, стисна подадената ръка за довиждане и излезе умълчан от кабинета.
4.
Дюит се намираше в малкия пътнически самолет, извършващ редовни полети обратно от Сан Франциско, в часа, когато Майкъл Куин беше обвинен в убийството на Хауард Лъмбровски. Лабораторните резултати на Клеър О’Дейли, които свързаха мострите от косми от кучето на Куин с космите, открити на всичките три местопрестъпления, преминаха веднага от бюрото на Карл Кап на това на окръжния прокурор Бил Сафелети. Сафелети се огъна под значителния обществен натиск и позовавайки се на резултатите от тези лабораторни тестове и ключа от стаята, намерен в Лъмбровски, предаде заподозрения на съдебните власти. Според закона на Калифорния, предварителното дело с Куин без съдебни заседатели, определено за събиране на показания, трябваше да се проведе в рамките на неговите четиринайсет дена задържане под стража. Въпреки че имаше десетки начини за заобикаляне на тези закони, Сафелети чувстваше за важно да придвижва бързо случая Куин — да спечели правото да го даде под съд и осъди, докато жестокостта от неговите престъпления е още прясна в съзнанието на съда. След това искаше в продължение на месеци да се приготви за едно ново, по-силно дело, което да не се основава на косми от кучета. Той вярваше, че най-доброто веществено доказателство, по което може да се изгради следващото дело, е ключът: защо ще гълта Лъмбровски този ключ, освен ако не е най-сериозна улика? Веществените доказателства при първите убийства бяха добри, но твърде обстоятелствени — от техническа, съдебно-следствена гледна точка — за Сафелети да преследва повече от едно обвинение. Ако другата страна спечелеше делото Лъмбровски, щяха да се върнат да искат още, подобно на деца от торта за рожден ден.
След като се върна, Дюит седна с Кларънс в едно заведение и започнаха да обръщат чаша след чаша, от шест чак до единайсет вечерта. Накрая бяха принудени да приемат предложението на Клеър О’Дейли да ги изведе с колата си. Клеър отначало беше с тях, но после излезе, защото не искаше да гледа как се наливат. След кратка разходка с колата Кларънс си отиде и тя докара Джеймс до къщата му, помогна му да влезе и да си легне, но отказа по-нататъшните му покани. Само няколко минути след като легна той беше заспал и Клеър се върна спокойно в своя дом.
10
Подготовката
1.
В четвъртък, деветнайсети януари, Дюит се събуди в девет часа сутринта, но веднага се отпусна пак в леглото. Стана много по-късно и когато се изкъпа и изпи две чаши чай, беше станало почти обяд. Прекара останалата част от деня и вечерта сам, работейки на кухненската маса върху безкрайните документи по случаите. Системата се нуждаеше от нещо друго, освен тези ръкописи с огромен обем. Може би компютрите бяха отговорът, или ново законодателство, или по-дълбоки джобове, но нещо трябваше да се направи. Имаше прекалено малко ченгета, за да прекарват една трета от своето време в попълване на тройни формуляри.
В четвъртък вечерта заместникът на Сафелети се обади да уведоми Дюит, че началото на предварителния разпит на Куин е определено за следващия четвъртък, двайсет и шести. В седем часа Дюит се обади на Еми в къщата на своята майка в Шауни Мишън, щата Канзас, и й каза да се прибира у дома. Взе я от летището на другия ден следобед и до вечерта на същия ден телефонът на стената вкъщи вече се зачервяваше от звънене. Животът се връщаше към нормалното си състояние. Той се чувстваше добре.
През следващите няколко дни сновеше като совалка между канцеларията си, лабораторията в Салинас и Областната съдебна палата на Монтерей, тъй като прилежният окръжен прокурор постоянно задаваше различни въпроси, а и на Клеър й харесваше той да идва често при нея. Сафелети се чувстваше съвсем неудобно с естеството на доказателството и относителната неопитност на неговите два главни свидетеля в тяхното настоящо положение. С наближаването на четвъртъка Дюит разбра, че Сафелети не счита случая за ироничен и за пореден път придоби остра чувствителност за различието в отношението към съдебно следствените доказателства, проявявано от тези вътре в играта и неспециалистите. Иронично беше по-лесно да се пробута техническо доказателство на наивни съдебни заседатели, отколкото на опитен съдия — а предварителното дело щеше да бъде водено от съдия — съдията Алберто Даниели, педант по процедурни въпроси и човек, който държеше здраво юздите на своята съдебна зала.
Неделя вечерта Дюит беше поканен да се срещне с окръжния прокурор до един уличен ъгъл в Монтерей, което очевидно беше невероятно място за среща. Влажният въздух миришеше приятно на морска сол и беше студен. Дюит си беше облякъл пуловер под своето вълнено спортно сако и се чувстваше удобно в своя „Зефир“. Сафелети изненада Дюит с почукване по стъклото на шофьора на колата, чийто двигател работеше на празен ход, тръсване на фризираната му глава и безцеремонното изречение от две думи:
— Хайде да повървим.
Дюит излезе. След като изминаха повече от две пресечки в мълчание, той попита:
— Какво има?
— Не исках срещата ни да е официална. Разбираш ли? Искам да ти кажа, че ако някой ни попита, когато и да е, за тази среща — което е по-добре да не става — срещнали сме се случайно на улицата. Разбра ли? — попита той реторично:
— Защо така по шпионски?
— Разбра ли? — Сафелети приличаше на неуместен обществен служител. С неговия цялостен италиански привкус и гардероб изглеждаше като че ли току-що е излязъл от сцената на сапунена опера.
— Ясно.
— Искам да знам какво по дяволите става тук.
— Какво по-точно?
— Точно това искам да знам.
— Говори на английски, Бил.
— Не започвай с мен, Джеймс. Не съм в настроение за такива работи.
— Искаш да говорим за настроения? Всеки път, когато поднеса на твоите хора някакво доказателство, те ме карат да опиша всичко на хартия като че ли непременно трябва да съставя цял шибан справочник. Това може да помага, Бил, ако твоите хора искат да четат съдебно-следствен доклад. Но ми се струва, че те само се преструват, че разбират от съдебно разследване и добре, че никой не ги забелязва.
— Някои от хората ми са нови.
— Кажи ми по-точно какво искаш?
— Искам да знам какво става — повтори Сафелети с по-сърдечен тон.
— Разбрах го, още като ме попита първия път. Продължавай нататък с по-ясен въпрос.
— В хода на моята работа, както и в твоята, съм сигурен, че си развил определено чувство към всеки случай. Може би се получава в резултат на нещо, което някой ти е казал пряко, или нещо, което научаваш косвено, или дори нещо, което въобще не е казано. Не искам да ме разбираш, че водя делата си в зависимост от моите чувства… определено не е така. Наречи го шесто чувство, ако искаш. Но го имам, Джеймс. И заради него печеля пет пъти повече дела, отколкото губя. Да, част от работата е да подбереш добрите дела, но кое по дяволите управлява този подход. Шестото чувство за тези, които можеш да спечелиш. — Завиха по поредната пресечка. Водеше Сафелети, въпреки че Дюит разбра по неговите колебания на пресечките, че разходката им няма никаква
