страна на стъклото — плътен затъмняващ материал. Надяваше се, че това ще заглуши звука от счупено стъкло. Когато се оказа, че не може да отвори прозорците с импровизирания шперц, удари с лакътя си малко над заключващия механизъм. Парченца стъкло се посипаха долу, върху черната завеса.
Прозорецът се отвори. Бръсначът му се провря през гумираната винилова покривка, след което той се промуши вътре през цепнатината.
Стаята беше тъмна. Най-обикновено легло, умивалник отпреди сто години в ъгъла и тоалетна масичка с огледало. Нямаше куфари, нямаше дрехи. Той се доближи до вратата, наострил уши за хукналия нагоре пазач.
Нищо.
За момент, само за един момент, си позволи да повярва, че жената не е тук. Това обясняваше небрежното патрулиране около периметъра; двамата сякаш не пазеха човек, а сградата. Другото възможно обяснение на абсолютната тишина беше толкова мъчително, че той дори избягваше да си го помисли. Само двама пазачи ли имаше? Затова ли използваха схемата един да се движи, а друг да стои на едно място, заради малкия брой хора? Беше ли свидетелката тук, вероятно въоръжена, но съвсем сама?
Имаше такава вероятност. Службите сигурно бяха изпаднали в хаос. Колко души можеха да отделят за охраната на един-единствен свидетел, когато животът на хиляди други бе изложен на опасност? Но вълната на оптимизъм беше разколебана от една нова мисъл — този пазач може би беше по-умен, отколкото допускаше. Явно не беше от онези, които се втурват и се изправят лице в лице с натрапника. Ами ако той се спотайваше някъде вътре, готов да го хване в капана, възползвайки се от елемента на изненадата? Към внезапното му колебание се прибави и мисълта за изтеклото време. Скоро щеше да дойде и разплатата за двамата убити пазачи. След срива в комуникациите Службите щяха да реагират или с хеликоптер, или с кола, или и с двете. Може би разполагаше с не повече от пет-десет минути. След това вече не можеше да бъде сигурен. Къщата бе голяма.
Залови се за работа.
Въпреки бученето в ушите й, подобно на пищенето на чайник, Хоуп си помисли, че чува нещо. Предупреждението на Ларсън бе усилило болката в слепоочията й, стискаше зъби, скована от страх. Беше тренирала усилено през всичките тези години да контролира подобни състояния, но този път, изолирана в едно смътно познато пространство, без Пени до себе си, започна да се паникьосва.
Отвън. Наблизо. На покрива?
Скривалище. Не бе мислила за нищо друго след обаждането на Ларсън. В различните си домове през годините винаги беше подготвяла разни тайни места, където тя и Пени можеха да се скрият в случай на нужда. Не скрити стаи, а просто някое кътче или процеп, гардероб с двойно дъно, празни места в кухненските шкафове. Но тук, на това място? Помисли си за двете задни спални, защото от там имаше достъп до задното стълбище, ако чуеше някой да се изкачва по предното. Помисли си, че дори може да си играе на криеница, като използва двете стълбища и се движи постоянно. Но Ларсън й беше казал да намери някое място, от което да не мърда, и колкото и да ненавиждаше предписанията, тя инстинктивно разбираше, че той има право.
Когато чу приглушения, но отчетлив звук от чупене на стъкло, тя тръгна, без да се замисля. Важно беше да намери някое защитено място навън — колко пъти й го бяха набивали в главата! Не килер или таван.
Забеляза го на секундата — мозъкът й работеше трескаво след удара по стъклото. Тя грабна дългата възглавница в първата от двете задни спални, превърната в телевизионен салон. Разкопча ципа на продълговатата възглавница, просната върху двойното легло и енергично издърпа пълнежа, натъпквайки го в единствения шкаф в стаята, след което си даде пауза, изправена пред двете кофи с почистващи препарати. По лавиците в типичен правителствен стил бяха наредени като малки войници по шест от всеки почистващ продукт. Дезодорант. Четки за зъби. Аспирин. Ацетаминофен. Тампони. Паста за зъби. Крем за ръце. Малка аптечка. Колко пъти беше учила Пени да използва като оръжие наличните препарати, домакински продукти и изобщо всякакви предмети.
Думите, изписани на зеления флакон, се набиха в очите й: препарат за почистване на фурни.
Паоло открехна вратата на спалнята и опря гръб в стената, на достатъчно разстояние от вратата, в случай че някой започнеше да стреля напосоки. След това я бутна леко, колкото да види какво става навън.
Празен коридор. Без пазачи.
С бръснач в лявата ръка и с взетия назаем пистолет в дясната, той се придвижи надолу по коридора, опрял гръб до стената. Спря. Опита следващата врата. Баня, по-дълга, отколкото широка. Беше празна, но въпреки това се усещаше присъствието на човек — четка и паста за зъби, и двете нови, стояха на умивалника.
Зад следващата врата имаше още една спалня, чието легло беше оправено, но покривката беше набръчкана. Някой беше лежал там. Въздухът бе по-чист, по-малко прашен и спарен и Паоло можеше да си представи как Хоуп Стивънс проветрява, преди да остане зад черните завеси.
Хвърли един поглед надолу по стълбището. Ако имаше други пазачи, то те бяха долу. Тя с тях ли беше, или той някак си я бе изпуснал? Но жената най- вероятно се намираше тук, горе. Той се върна обратно по стъпките си и подмина вратата, от която беше дошъл, само за да попадне на неочакван коридор, който водеше към стая за гледане на телевизия.
Той се закова като вкаменен. Надушваше я: острата миризма на прясна пот. Мирисът на жена. Близо.
Вдигна леко пистолета, докато пристъпяше към вратата на шкафа в стаята.
Рязко я отвори и насочи пистолета в мрака. Намери една висяща връв и я дръпна. Самотна крушка просветна и разкри две пластмасови кофи и някакви парцали на пода. Всякакви видове тоалетни принадлежности и почистващи препарати по лавиците. Най-обикновен склад. Дълга бяла възглавница.
Паоло изви глава надясно: възглавницата на леглото. Беше деформирана.
Проследи ципа с поглед. Виждаше се малка празнина, ципът не беше затворен докрай.
Това беше.
С оръжие в ръка, Ларсън, без да иска, изцапа дръжката на вратата с кръвта на Марланд, след като открехна задната врата на къщата и се промъкна вътре. Беше обзет от паника и не можеше да се отърси от нея. Остави окървавения ключ в ключалката, за да не вдига повече шум, отколкото беше нужно. Успокой се, каза си той, но му се стори невъзможно. Беше намерил тялото само на един от мъртвите пазачи. Беше твърде тъмно, за да разбере кой е, но беше сигурен, че е Марланд.
Беше изоставил Хоуп тук. Беше я зарязал. Отново.
Придвижи се внимателно и нащрек през кухнята. Чисто.
Прегледа хола. Чисто.
Докато пристъпваше през него и коридора към малкия кабинет, старият паркет на сградата скърцаше при всяка негова стъпка. Независимо колко се стараеше да стъпва внимателно, паркетът все се оплакваше, на места доста шумно. Реши, че отвличането на внимание няма да е лошо нещо. Прегледа кабинета и се запъти по стълбището към втория етаж. Докато се качваше по стълбите, щеше да бъде незащитен и уязвим.
Притисна се към парапета и започна да се катери.
Стълбите издаваха всяка негова стъпка.
При първите звуци от неохотно поддаващото се дърво, Паоло се обърна към коридора и насочи поглед към стълбите, извеждащи на втория етаж. Някой идваше.
Хоуп видя натрапника, фиксирал поглед в нея. Бе забелязал пълнежа в дъното на шкафа. Тогава се извърна и се взря право в нея — точно в малката пролука в ципа, през която тя гледаше. Право в очите.
Той направи внимателна стъпка към нея. После още една, до самия ръб на леглото.
Шумът в коридора го разсея, тя беше на ход. С лявата си ръка отвори ципа. С дясната извади флакона с препарата за фурни и в същото време седна.
Той я усети и се обърна.
Тя се хвърли напред, прицели се в лицето му и натисна флакона, от който се изстреля със съскане бял облак и се превърна в пяна при досега с кожата му. Препаратът попадна върху дясната част на лицето му, предизвиквайки вик от болка, а тя продължи да пръска.
Изгарящата болка го завладя мигновено.
Заради нея пръстът на Паоло неволно дръпна спусъка и оръжието произведе изстрел. Внезапният откат, много по-силен, отколкото бе очаквал, изви китката му назад, а когато се опита да успокои малко агонията в дясното си око, окончателно изпусна пистолета.
Той замахна слепешката с бръснача, след което без никакво усилие го прехвърли от дясната в лявата ръка и продължи да разсича въздуха. Прасецът му закачи ниската масичка за кафе и той падна назад, като първо седна, а после се претърколи заедно с нея.
Чуха се стъпки, идващи от стълбите.
Паренето в очите, по носа и устните му беше по-жестоко от всичко, което беше изпитвал досега, и постепенно се усилваше. Беше напръскан с нова доза спрей и отново замахна към нападателя си. Докато се изправяше, успя да различи размазаните образи на отворената към следващата спалня врата и стълбището. Цялата му природа крещеше да не остава с гръб към този, който се приближава. Този човек щеше да го застреля като куче.
Той се втурна към вратата.
