Изкачил и последните стъпала, Ларсън се затича по посока на изстрела. Подхлъзна се на малката изтривалка в коридора, блъсна се в касата на вратата и видя една ръка стремително да се спуска към него. Нещо опари опакото на дясната му ръка и той изпусна пистолета, осъзнавайки, че е бил порязан.
Хоуп лежеше на пода в нещо като спален чувал и се мъчеше да измъкне краката си.
Втори доста нескопосан удар летеше към врата му, но той успя да го избегне. Ритна натрапника, който се блъсна в отворената врата на шкафа, но се върна обратно, подобно на боксьор, отскочил от въжетата.
Бръсначът профуча покрай дясното ухо на Ларсън. Той клекна и после отново скочи и изблъска мъжа.
Ларсън си върна равновесието и му нанесе мощен удар с юмрук точно над кръста, като този път силно засегна бъбреците му и го принуди да се превие от болка.
Невероятно как, но натрапникът се изправи, сякаш никога не беше удрян. Ръцете им се сплетоха. Ларсън се защити от бръснача, като първо блокира удара, а после стисна китката на мъжа. Започнаха да си разменят удари като двама кечисти, които все още бяха на крака. Ларсън го хвана за яката и задърпа. Копчетата се разлетяха настрани и ризата се разкъса. Две дузини червени белези от разрези изпъкваха по голите му гърдите. Имаха различна дължина и форма. Някои стари, плътни и загрубели, сякаш отваряни наново много пъти. Някои нови — пресни и розови.
Ларсън се вцепени. Никога не беше виждал подобно нещо.
Натрапникът се възползва от това, срита го в слабините и той се сви от болка. Необяснимо защо, но не усети бръсначът да преминава по гърба му. Вместо това чу познатия звук на отдалечаващи се стъпки. Долови и шум от нещо преобърнато долу.
След това изчезна, а той се обърна към Хоуп, която бе разтворила широко очи.
— Ранена ли си?
— Не.
— Вземи пистолета — каза той и го плъзна по пода към нея, след като откри своя. — Скрий се във ваната и заключи вратата. Веднага!
Последните му думи едва се чуха, понеже се спусна по стълбите и се сля с очакващата го долу тъмнина.
От заключена къща беше също толкова трудно да се излезе, колкото и да се влезе. Натрапникът — Родригес? — се бе отправил към задната кухненска врата, но му се наложи да се бори със старомодна въртяща се брава и след като се оказа в задънена улица, се обърна. Точно толкова време бе нужно на Ларсън да се спусне по стръмните стълби.
Той стреля веднъж, но поради ъгъла, от който стреляше, това беше по-скоро да напомни за присъствието си, отколкото опит да убие натрапника. Куршумът засегна една стара, ръчно изрисувана чиния, окачена на отсрещната стена. Парчета от нея се разлетяха по пода, разнасяйки звучно дрънчене. Ларсън изтича в кухнята, но намали пред вратата, която водеше към коридора и входната врата, в случай че нарушителят му готви изненада.
Чу дрънчене на вериги и ключалки откъм входната врата, а после шумно тряс, когато вратата се удари в стената и се залюля на пантите си. Последва шум от бързите стъпки на натрапника, който се носеше по верандата. А след това, докато беглецът бързаше напред, продължи да се чува само прашенето на клоните, разлюлявани от есенния вятър.
Ларсън тичаше, сякаш гони влак. Следваше плътно мъжа, а мощните му крака се движеха на границите на възможностите му. Беше в по-добра форма отвсякога. Сутрешните тренировки край реката бяха стегнали мускулите му; ръцете му се движеха като бутала, а дясната, загрята от изстрела, здраво стискаше пистолета. Разделяха ги някакви си стотина метра, но разстоянието намаляваше, ако се съдеше по дишането на другия. Сиво-черното петно, което приличаше на човек, си личеше ясно в мъгливата нощ.
Ларсън продължи да тича още петдесетина метра, преди собственият му глас, дрезгав в съзнанието му, да го запита за Хоуп. Кой я пазеше сега и сигурен ли беше, че нападателят е бил само един. Но преследвайки убиеца, имаше шанс да открие Пени. И Марковиц. Разкъсван от вина и страх, с опънати нерви и миризмата на кордит в синусите, Ларсън намали скоростта и смени посоката. Извади мобилния си телефон, но после размисли.
Компрометиращо. Точно както бе казал Ротем. Колко ли още къртици имаше? Колко ли още тайни бяха изтекли през продънения корпус на Отдела задържане на издирвани от закона? Остави телефона настрана.
С ясно определени приоритети, Ларсън се върна в къщата с намерението да премести Хоуп оттам. На Ротем щеше да му се наложи да се занимава с разчистването. Той и Хоуп щяха да спят, ако успееха да заспят изобщо, в един апартамент в блок малко по-надолу в града, който един приятел на Ларсън се опитваше да му продаде още от средата на лятото. Щеше да каже, че е забърсал гадже в центъра. Ако имаше удобен момент да пробва мястото, то беше именно тази вечер. Щеше да се разбере да му остави ключа. Нямаше да се вижда с никого. Нямаше да контактува с никого. Нямаше да има каквато и да било връзка между него, Хоуп и Службите. Щяха да се справят сами.
Някакво старо куче се разлая, след като се чу вой на кола в далечината.
Мислите се надпреварваха в главата на Ларсън. Влезе вътре да я потърси.
26.
Заслепен от разяждащите химикали в дясното му око, Паоло държеше волана с една ръка, а с другата беше покрил раненото си око, за да блокира размазания двоен образ, който превръщаше междущатската магистрала в дъга от разноцветни издължени светлини.
Отправи се към мотела, но някъде по пътя изпусна завой и накрая излезе от шосе 270 юг на Манчестър Роуд, което гъмжеше от автомобили дори в този късен час. Отправи се на изток, мина покрай струпаните нагъсто търговски центрове и вериги магазини. Забеляза бензиностанция Shell отляво, отби с надеждата да намери тоалетна, в която се влиза отвън, но откри, че ако иска да измие лицето си с вода, ще му се наложи да влезе вътре, което означаваше свидетели и охранителни камери.
После забеляза автомивката на самообслужване — само три минути го деляха от спокойствието и възможността да се овладее, а може би дори и да изплакне лицето си. Но да си заклещва колата в автомивката — нямаше никакъв смисъл. Излезе отново на пътя и видя ресторант „Макдоналдс“. Отби до мястото, където се приемаха поръчки за из път. Окото му щипеше, пулсираше и сълзеше. Поръча си картофи, защото знаеше, че все нещо трябва да си купи, както и голяма чаша вода без лед.
Изчака рестото си на първото гише, с наведена надолу глава и вдигната ръка, положена върху лицето. Можеше да направи впечатление, ако пропуснеше да си вземе рестото от двата долара. Веднъж получил поръчката си, хвърли картофите на седалката до себе си и подкара да намери място за паркиране. Подаде глава през вратата на автомобила и наплиска окото си. При досега с водата стисна зъби от парещата болка.
Изправи се, включи вътрешното осветление и се погледна в огледалото за обратно виждане. Видя червена, подпухнала кожа, от която се стичаше жълтеникава течност. С треперещи пръсти разтвори противящото се око, събра кураж и го докосна в опит да го прочисти. Но пластмасовата му контактна леща се беше стопила и залепнала за него. Разтресе се от неподправен ужас. Сляп? Краят на кариерата му. Щеше да бъде изпратен да мете ямите с пясък на голф игрището с осемнайсет дупки на Ромеро.
Страхът предизвика още повече болка, а болката още повече страх.
Знаеше, че трябва да измъкне лещата. Да я остави, означаваше да рискува инфекция, възможна слепота и непоносима болка. Наведе се от колата, отново наплиска лицето и окото си с вода и отново се сгърчи от болката. Бъркаше вътре с пръсти, стискаше и натискаше, но без резултат. Щеше да припадне от неописуемата болка. Лещата бе залепнала за окото му. Не можеше да направи нищо.
Трябваше да се добере до мотела. Трябваше да се оправи с малкото момиченце. Трябваше да се оправи с окото си. И все още не беше решил въпроса с Хоуп Стивънс, или Алис Стивънсън — мишената.
Страхът му премина в паника, паниката в агония. Целият свят се срути пред очите му. Филип щеше да го отзове. Щеше да мете игрища за голф до края на дните си. Щеше да бъде човекът с онова лице. В огледалото виждаше как вече се издуват мехури около клепачите, носа и ъгълчето на устата му — навсякъде, където химикалът бе влязъл в съприкосновение с кожата. Червеният оток вече бе обхванал по-голямата част от дясната му страна. Подобни характерни белези бяха немислими за човек с неговия занаят. Анонимността беше жизненоважна. Трябваше да се справи с това, преди то да промени живота му завинаги, и ако съдеше по вида му, трябваше да действа бързо.
Трябваха му сапун и вода. Трябваше да махне лещата.
Болкоуспокояващи.
През сменящите се размазани цветове на минаващите коли, през вихрите от светлини и неонови надписи той забеляза една сграда от другата страна на улицата, която представляваше някаква помощ: ветеринарна клиника и болница за животни „Мейсън Ридж“.
Внимателно даде назад и излезе от паркинга.
Засега момиченцето трябваше да почака.
27.
Пени лежеше върху кърпата на дъното на ваната със завързани колене. Не можеше по никакъв начин да свие крака и да достигне парчето от счупената чаша, скрито в чорапа й. Не можеше да среже лентата и да се освободи. Беше тук от толкова дълго време, че бе започнала да се пита дали човекът с белезите изобщо някога ще се върне или я беше забравил завинаги. Ваната беше хлъзгава. Можеше да се люлее и върти нагоре и надолу, но не можеше да изкара краката си през ръба, не можеше да се измъкне от ваната.
Беше пробвала поне дузина различни неща, докато в един момент случайно не се превъртя и не легна по корем върху кърпата. Костваше й няколко минути отново да се превърти и да легне по гръб. Неуспешните опити й напомниха за костенурката, която някога имаше — Шайен, — и как майка й я бе накарала да я изостави при едно от многото им местения.
Помисли си, че ако успее поне да излезе от ваната, въпреки че е завързана, можеше да подскача до вратата и да я удари с глава, когато някой мине отвън. Трябваше да направи нещо. Но в капана на ваната се чувстваше безпомощна.
Отчаяна, Пени се въртеше, опитваше се да подскочи, но единствената полза от това бе, че си удряше главата, а това болеше. Успокои се замалко, припомни си уроците на майка си по търпение и това, че всяко нещо изисква време, понякога по-дълго, отколкото ни се иска, и че винаги има повече от един начин „да смъкнеш кожата на котката“.
