На Рене
Благодаря за историята.
Първа глава
Обирът
1
Крадецът използва името на Невил Манчин, действителен преподавател по американска литература в Портландския университет, който скоро щеше да стане докторант в Станфорд. На безукорно сгънатата оригинална бланка любезният господин Манчин заявяваше, че отдавна изследва делото на Скот Фицджералд и много би желал да прегледа „ръкописите и книжата“ на великия писател по време на предстоящото си пътуване до Източното крайбрежие. Писмото беше адресирано до д-р Джефри Браун, директор на отдел „Ръкописи“ в служба „Редки книги и специални колекции“ на библиотека „Файърстоун“ в Принстънския университет. То пристигна заедно с още няколко други, беше грижливо разпределено и придвижено и накрая се озова на бюрото на Ед Фолк, младши библиотекар, чиито монотонни задължения включваха и проверка на самоличността на подателя.
Ед получаваше по няколко такива писма седмично: всички почти еднакви, всички от самозвани изследователи и почитатели на Фицджералд, а понякога дори от истински учени. През предходната календарна година Ед беше одобрил и допуснал в библиотеката сто и деветдесет души. Пристигаха от цял свят, с широко отворени очи, изпълнени със смирение като поклонници в храм. През трийсет и четирите си години служба Ед беше обработил всички подобни писма. А те не секваха. Скот Фицджералд продължаваше да привлича почитатели. Кореспонденцията днес беше оживена, както и преди три десетилетия. Ед се питаше останало ли е нещо от наследството на големия писател, което да не е прегледано и проучено най-подробно и за което да не е писано. Неотдавна един истински изследовател му бе казал, че вече има повече от сто книги и над десет хиляди научни статии за Фицджералд като човек и като писател, за творбите и за лудата му съпруга. А той така се беше пропил, че беше умрял на четирийсет и четири години! Ами ако беше доживял до старини и беше продължил да пише? Тогава Ед щеше да се нуждае от помощник, дори от двама помощници, може би от цял отдел. Ед обаче знаеше, че нерядко нечия ранна кончина е основната причина за бурния възторг към него впоследствие (и за високите суми за авторски права).
Няколко дни по-късно Ед най-накрая се зае с молбата и на професор Манчин. Бърз преглед на библиотечния регистър показа, че това е нова личност и нова молба. Някои ветерани бяха посещавали Принстън толкова много пъти, че просто му се обаждаха по телефона: „Здрасти, Ед, ще дойда следващия вторник“. И той нямаше нищо против. Не и в случая на Манчин обаче. Ед прегледа уебсайта на Портландския университет и го откри. Бакалавър по американска литература от Орегонския университет, магистър от Калифорнийския, хоноруван преподавател вече три години. На снимката се виждаше млад мъж към трийсет и пет години, доста обикновен на вид, с наченки на брада и тесни очила без рамки.
В писмото си г-н Манчин молеше за отговор по имейл и даваше личния си електронен адрес в „Джимейл“. Пишеше, че рядко проверява университетската си поща. Защото си незначителен хоноруван преподавател и сигурно дори нямаш кабинет, помисли си Ед. Често му хрумваха подобни неща, но, разбира се, беше достатъчно сериозен професионалист, за да ги изкаже пред някого. От предпазливост следващия ден изпрати отговор през сървъра на Портландския университет. Благодари на г-н Манчин за писмото и го покани в кампуса на Принстън. Попита най-общо кога планира посещението си и го запозна с някои основни правила за работа с материалите за Фицджералд. Всъщност правилата бяха много и Ед предложи на Манчин да се запознае с тях на уебсайта на библиотеката.
Пристигна автоматичен отговор, който осведоми Ед, че Манчин ще отсъства няколко дни. Съучастник на Манчин беше проникнал в директорията на Портландския университет и от там в сървъра на английската катедра — детска игра за всеки сръчен хакер. Двамата моментално разбраха, че Ед е отговорил.
Ама че досада, помисли си Ед. На следващия ден изпрати същото съобщение на личния имейл адрес на професор Манчин. Той отговори след по- малко от час, въодушевено и признателно — нямал търпение да посети библиотеката и така нататък. Възторжено обясни, че е проучил сайта на библиотеката и е прекарал часове в дигиталния архив на Фицджералд, че от години притежава многотомно издание на факсимилетата на ръкописните първи версии на творбите на великия писател и проявява интерес по-конкретно към отзивите на критиката за първия му роман, „Отсам рая“.
Страхотно, каза си Ед. Не му се случваше за пръв път. Човекът се опитваше да го впечатли още преди пристигането си, в което нямаше нищо необичайно.
