чекмедже. Брадшо пристъпи още по-близо към сейфа, все едно търсеше тайни отделения, но очевидно нямаше място за подобно нещо. Почеса се по брадичката и прокара пръсти през оредяващата си коса.
— Ами тези? — попита Вано и махна към рафтовете с книги покрай стените.
— Това са редки първи издания, книги, издадени доста отдавна. Събирам тази колекция вече двайсет години. Но и те са романи, не ръкописи. Допускам, че искате да разгледате и тях.
— Защо не? — отговори Вано.
Брус извади ключове и отключи. Агентите се пръснаха и започнаха да отварят стъклените витрини, да разглеждат редиците книги, да търсят нещо, което дори слабо да наподобява обемист ръкопис. Брус ги наблюдаваше внимателно, готов да се намеси, ако извадят някоя книга. Те обаче действаха внимателно и много професионално и след час в трезора обискът приключи. Не бе намерено нищо. Претърсиха всеки сантиметър. На излизане Брус затвори вратата плътно, но не я заключи.
Брадшо се озърна и огледа рафтовете, натъпкани със стари книги, списания, шпалти и сигнални бройки на книги.
— Нещо против да проверим и тук? — попита той като последен опит да открият нещо.
— Е, според заповедта имате право да претърсите само трезора, но какво толкова? Разгледайте. Нищо няма да намерите.
— Щом позволявате.
— Разбира се, защо не? Да изгубим още малко време.
Разпръснаха се в помещението и половин час ровичкаха и надничаха сякаш в опит да отложат неизбежното. Немислимо беше да признаят поражението си. Накрая се отказаха и заявиха:
— Извинете за неудобството.
Брус се ръкува с тях и попита:
— Е, приключихме ли, или още съм заподозрян?
Брадшо извади визитка от джоба си и я подаде на Брус.
— Ще ви звънна утре и ще отговоря на въпроса ви.
— Ако обичате.
След като си тръгнаха, Брус се обърна и забеляза вторачените погледи на двамата си служители.
— От отдела за наркотици — поясни той. — Търсят лаборатория за метамфетамини. Хайде, залавяйте се за работа.
3
Най-старият бар на острова беше „Пайрът Салун“, на три преки източно от книжарницата. По тъмно Брус се срещна там с адвоката си Майк Уд. Отделиха се в един ъгъл и на чаша бърбън Брус му описа обиска. Майк беше достатъчно опитен, за да не пита Брус дали знае нещо за откраднатите ръкописи.
— Възможно ли е да разберем дали още ме държат на мушка? — попита Брус.
— Може би. Утре ще звънна на този тип, но вероятно отговорът е „да“.
— Искам да знам, ако ще ме следят през следващите шест месеца. Виж, Майк, другата седмица заминавам за Южна Франция при Ноел. Ако тези типове ще ме следят навсякъде, искам да знам. По дяволите, ще им дам номерата на полетите си и ще им се обадя, когато се прибера. Нямам какво да крия.
— Ще предам на агента, но засега нека допуснем, че наблюдават всеки ход, подслушват всеки телефон и четат всеки имейл и есемес.
Брус реагира с престорено безсилие и недоумение, но в действителност през последните два месеца живееше с предположението, че някой, вероятно от ФБР, а може би и друг, го наблюдава и слуша.
На следващия ден, сряда, Майк Уд се обади на мобилния телефон на Ламар Брадшо четири пъти, но веднага го прехвърляха на гласова поща. Оставяше съобщения, на които никой не отговори. В четвъртък Брадшо му се обади и потвърди, че господин Кейбъл е бил заподозрян, но вече не е обект на разследването им.
Майк осведоми Брадшо, че клиентът му скоро ще напусне страната, и предостави номера на полета му и хотела в Ница, където щеше да отседне за няколко дни със съпругата си. Брадшо му благодари за информацията и заяви, че ФБР не проявява интерес към задграничните пътувания на господин Кейбъл.
