— Тук, в Париж. Ще бъде старателно планирана и трябва плътно да се придържате към инструкциите. От само себе си се разбира, господин Кендрик, че имаме работа с престъпник, който притежава нещо безценно и предпочита да не бъде заловен. Той е много умен и пресметлив и при най-дребното объркване, погрешна стъпка или намек за проблем ръкописите ще изчезнат завинаги. Принстън ще има само този единствен шанс да си върне документите. Ще допуснете непоправима грешка, ако уведомите полицията.
— Не съм сигурен, че Принстън ще участва без ФБР. Разбира се, не го знам със сигурност.
— Тогава няма да има сделка. Точка. Принстън повече няма да види текстовете.
Кендрик се изправи и напъха фината си риза по-дълбоко в ушития по поръчка панталон. Отиде до прозореца, погледна навън и попита:
— Каква е цената?
— Цяло състояние.
— Разбира се. Трябва да им дам някаква представа.
— Четири милиона на ръкопис. Не подлежи на договаряне.
Кендрик беше професионалист и водеше съдебни дела за милиони долари, затова сумата го остави невъзмутим. Нямаше да уплаши и Принстън. Съмняваше се, че университетът има подръка толкова много пари, но имаше фонд от двайсет милиарда долара и хиляди богати бивши възпитаници.
Кендрик се отдръпна от прозореца и каза:
— Разбирате, че трябва да проведа някои телефонни разговори. Кога да се срещнем отново?
Шапел се изправи и отговори:
— Утре. Отново ви предупреждавам, господин Кендрик, намесата на полицията тук или в САЩ ще бъде катастрофална.
— Разбрах. Благодаря ви за посещението, господин Шапел.
Двамата се ръкуваха и се разделиха.
В десет на следващата сутрин черен мерцедес седан спря на Рю дьо Вожирар пред Люксембургския дворец. От задната врата излезе Томас Кендрик и закрачи по тротоара. Влезе през портата от ковано желязо в прочутите градини и се понесе с тълпата към Осмоъгълното езеро, където стотици хора, парижани и чужденци, прекарваха сутринта, седнали с книга или просто на слънце. Деца играеха с лодките си в езерото. Млади влюбени двойки се бяха излегнали на ниските бетонни стени и си разменяха ласки. Групи хора си правеха крос, говореха и се смееха. До паметника на Дьолакроа към Кендрик се присъедини Гастон Шапел, без да го поздрави и с куфарче в ръка. Продължиха да крачат по широките алеи към езерото.
— Наблюдават ли ме? — попита Кендрик.
— Да, тук има хора. Човекът с ръкописите има съучастници. А мен наблюдават ли ме?
— Не, уверявам ви.
— Добре. Допускам, че разговорът е минал добре.
— Заминавам за Щатите след два часа. Утре ще се срещна с хората в Принстън. Разбраха правилата. Както можете да се досетите, господин Шапел, биха искали някакво потвърждение.
Без да спира, Шапел извади една папка от куфарчето.
— Това е достатъчно — каза той.
Кендрик взе папката, също без да спира.
— Може ли да попитам какво има вътре?
Шапел отговори с палава усмивка:
— Първата страница на трета глава от „Великият Гетсби“. Доколкото мога да преценя, автентична е.
Кендрик се закова на място и промърмори:
— Мили боже!
9
Доктор Джефри Браун буквално притича през кампуса на Принстън и се втурна по предното стълбище на административната сграда. В качеството си на директор на отдел „Ръкописи“ на библиотека „Файърстоун“ почти не помнеше последното си посещение в кабинета на ректора. Със сигурност никога не го бяха викали на „спешна“ среща. Работата му изобщо не беше толкова вълнуваща.
Секретарката чакаше да го придружи до внушителния кабинет на ректор Карлайл, който го очакваше също на крак. Д-р Браун беше набързо представен на юрисконсулта на университета Ричард Фарли и на Томас Кендрик. Поне за Браун напрежението в стаята беше осезаемо.
Карлайл събра четиримата край малка заседателна маса и се обърна към Браун.
