приятелят му искаше заплащането за „Гетсби“ да се направи авансово. Кендрик запази спокойствие, но заяви, че това не е приемливо. Имаха уговорка, която досега и двете страни спазваха.
— Така е — учтиво се съгласи господин Шапел, — но моят познат се опасява да не би да направи последната доставка, а вашите хора да забравят да платят последната вноска.
— А ако платим парите и той реши да задържи ръкописа? — попита Кендрик.
— Вероятно е риск, който трябва да поемете — каза Гастон. — Човекът е непреклонен.
Кендрик пое голяма глътка въздух и погледна ужасеното лице на д-р Браун.
— Ще ви се обадя след петнайсет минути — каза той на Гастон.
Д-р Браун вече говореше по телефона с Принстън, където ректор Карлайл не беше мърдал от бюрото си през последните пет часа. Нямаше какво да обсъждат. Принстън искаше „Гетсби“ много повече, отколкото мошеникът искаше още четири милиона. Щяха да рискуват.
Кендрик се обади на Шапел и предаде новината. Когато преводът беше потвърден в пет без петнайсет, Шапел се обади на Кендрик и го осведоми, че ръкописът на „Гетсби“ е при него на задната седалка на таксито, което се намираше пред офиса на фирмата му на булевард „Монтен“.
Кендрик изхвърча от кабинета си заедно с д-р Браун и колегата му. Хукнаха надолу по широкото стълбище, прелетяха покрай изумената рецепционистка и се изстреляха през входната врата точно когато Гастон излизаше от таксито. Той им подаде дебело куфарче и ги увери, че целият „Гетсби“ е вътре с изключение на първа страница от трета глава.
Облегнат на дърво на петдесетина метра от тях, Брус Кейбъл наблюдаваше размяната. И се посмя от сърце.
Епилог
Двайсет сантиметра сняг затрупаха кампуса на университета и късно сутринта екипи с лопати и гребла се пръснаха да чистят алеите и стълбите, за да могат занятията да продължат. Студентите с дебели ботуши и палта не излизаха навън между лекциите. Температурата беше под нулата и духаше хапещ вятър.
Според програмата, която беше проверил онлайн, тя щеше да бъде в зала в Куигли Хол и да преподава творческо писане. Той намери сградата и залата, после успя да се скрие и да остане на топло във фоайето на втория етаж до единайсет без петнайсет. Отново излезе на зимния студ и се помота на тротоара до сградата, преструвайки се, че говори по мобилния си телефон, за да избегне подозрение. Беше толкова студено, че нямаше кой да забележи или да се учуди. Както беше опакован, можеше да мине за студент.
Тя излезе от входа и се отдалечи заедно с група колеги, която набъбна, когато и от другите сгради се изсипаха младежи, запътили се към следващата си лекция. Той я последва от разстояние и забеляза, че я придружава млад мъж с раница. Двамата завиха един-два пъти и явно вървяха към „Стрип“ — редица кафенета и барове непосредствено до кампуса на Южния илинойски университет. Заедно пресякоха улицата, като спътникът ? я хвана за лакътя. После закрачиха още по-бързо и той я пусна.
Те се шмугнаха в едно кафене, а Брус влезе в съседния бар. Пъхна ръкавиците си в джоба на якето и си поръча кафе без захар. Изчака петнайсет минути, колкото да се постопли, после отиде в кафенето. Мърсър и приятелят ? се бяха настанили на малка маса и бяха закачили палтата и шаловете си на столовете. Пред тях имаше изискани напитки с еспресо и двамата бяха потънали в разговор. Брус застана до масата, преди тя да го забележи.
— Здравей, Мърсър — поздрави той, без да обръща внимание на приятеля ?.
Тя се стресна, дори се стъписа и зяпна. Брус се обърна към младежа.
— Извинявай, но искам да поговоря няколко минути с нея. Идвам отдалече.
— Какво става, по дяволите? — повиши тон младежът, готов за бой.
Мърсър докосна ръката му и го успокои:
— Всичко е наред. Остави ни за няколко минути.
Той бавно се надигна, взе кафето си и умишлено се блъсна в Брус, който се направи, че не забелязва. Настани се на стола на младежа и се усмихна на Мърсър.
— Симпатяга. Студент ли ти е?
Тя се опомни и отговори:
— Сериозно ли ме питаш? Въобще не ти влиза в работата.
— Ни най-малко. Изглеждаш страхотно, Мърсър, дори без тен.
— Февруари в Средния запад е, доста съм далече от южния бряг. Какво искаш?
