— Може ли да ти задам един личен въпрос?
Мърсър се засмя, може би прекалено силно, и отговори:
— Ами защо не? Останало ли е нещо, което не знаеш?
— Много. Защо не си ходила във вилата след смъртта на Теса?
Мърсър отмести поглед и се замисли как да отговори.
— Твърде болезнено е. Прекарвах там всяко лято от шестата до деветнайсетата си година. Бяхме само двете с Теса — скитахме по плажа, плувахме в океана, говорехме си непрекъснато. Беше ми много повече от баба. Беше моята опора, моята майка, моята най-добра приятелка, беше всичко за мен. Прекарвах девет нещастни месеца с баща си и броях дните до края на учебната година, за да избягам на брега и да бъда с Теса. Умолявах баща си да ми позволи да живея там през цялото време, но той не разреши. Сигурно знаеш за майка ми.
Илейн сви рамене и отговори:
— Само официалните данни.
— Изпратиха я в клиника, когато бях на шест — прогонена от демоните си, а вероятно и от баща ми.
— Баща ти разбираше ли се с Теса?
— Не ставай смешна! Никой от семейството не се разбира с никой друг. Той мразеше Теса, защото тя смяташе, че майка ми е сключила лош брак. Хърбърт бил бедно хлапе от лошите квартали на Мемфис с богата история, претенции и други подобни, но без реални пари. Твърде беден, но и твърде горд да си го признае. Това е историята на семейството на Теса.
— Имала е три деца.
— Да, майка ми, леля ми Джейн и чичо Холстед. Кой кръщава детето си Холстед? Теса. Името било от нейното семейство.
— Холстед живее в Калифорния, нали?
— Да, избягал на юг преди петдесет години и се преместил да живее в комуна. Накрая се оженил за наркоманка и двамата имат четири деца — пълни откачалки. Заради мама мислят всички ни за луди, но онези са наистина смахнати. Чудно семейство сме.
— Доста сурова присъда.
— Всъщност съм много мека. Нито един от тях не си направи труда да дойде на погребението на Теса, затова не съм ги виждала от дете. И, повярвай ми, не планирам и семейно събиране.
— В „Октомврийски дъжд“ описваш едно проблемно семейство. Автобиографичен ли е този момент?
— Те със сигурност точно това си помислиха. Холстед ми написа отвратително писмо, което се чудех дали да не сложа в рамка. Това беше последният пирон в ковчега. — Мърсър отхапа половината пролетно рулце и го прокара с глътка вода. — Да поговорим за нещо друго.
— Хубава идея. Каза, че имаш въпроси.
— А ти ме попита защо не съм се връщала повече във вилата на брега. Никога няма да бъде същото, а ми е трудно да се справям със спомените. Само си помисли. На трийсет и една съм и най-щастливите дни от моя живот вече са зад гърба ми, в онази вила с Теса. Не съм сигурна, че изобщо мога да се върна.
— Не е нужно да го правиш. Ще ти наемем хубаво жилище за шест месеца. Но ще си по-убедителна, ако използваш вилата.
— Да допуснем, че успея да го направя. Сестра ми е там за две седмици през юли, а сигурно ще има и наематели. Леля Джейн се грижи за къщата и понякога я дава на приятели. Едно канадско семейства я наема всеки ноември. Джейн е там от януари до март.
Илейн хапна от храната си и после отпи глътка.
— Просто съм любопитна — продължи Мърсър, — виждала ли си къщата?
— Да, преди две седмици. Като част от подготовката.
— Как изглежда?
— Красива е. Бих искала да отседна там.
— Още ли ги има къщите под наем на брега?
— Разбира се. Едва ли много се е променило за единайсет години. Там още цари някаква старомодна ваканционна атмосфера. Брегът е красив и не е никак населен.
— Ние живеехме там. Теса ме вдигаше с изгрева и ме караше да наглеждам новопристигналите костенурки, които са изградили гнездата си през нощта.
— Писала си за това. Прекрасна история.
— Благодаря.
Двете допиха питиетата си.
Храната пристигна. Илейн одобри виното и сервитьорката напълни чашите им. Мърсър хапна залък и остави вилицата си.
— Виж, Илейн, просто не ставам за това, разбираш ли? Не съм подходящият човек. Не умея да лъжа, не умея и да мамя хората. Не мога да се
