намърдам в живота на Брус Кейбъл, Ноел Боне и техния литературен кръжец и да измъкна нещо ценно.
— Вече го каза. Ти си писателка, която живее на брега няколко месеца в семейната вила. Работиш усилено над романа си. Легендата е идеална, Мърсър, защото е реална. А ти си идеалната личност, защото си искрена. Ако ни трябваше мошеничка, сега надали щяхме да разговаряме. Страх ли те е?
— Не. Не знам. Трябва ли?
— Не. Обещавам ти, че няма да те изложим на нищо незаконно и на нищо опасно. Ще се виждам с теб всяка седмица…
— Там ли ще бъдеш?
— Ще идвам от време на време, а ако ти трябва приятел — жена или мъж, можем да уредим да имаш такъв наблизо.
— Не ми трябва бавачка. Единственото, от което се страхувам, е да не се проваля. Ще ми плащаш много пари да върша нещо, което още не мога да си представя, нещо важно, и очевидно ще очакваш резултати. Ами ако Кейбъл се окаже толкова умен и печен, колкото допускате, ако стане подозрителен и премести ръкописите? Представям си много възможности да сгафя, Илейн. Нямам опит, нямам представа как да действам.
— Много ми харесва честността ти. Точно заради това си идеална, Мърсър. Ти си пряма, искрена и прозрачна. Освен това си много привлекателна и Кейбъл веднага ще те хареса.
— Пак ли се върнахме на секса? Да не е част от професионалната характеристика?
— Не. Казвам ти — сама решаващ какво правиш.
— Но аз нямам представа какво да направя! — повиши глас Мърсър и привлече погледи от съседната маса. После бързо наведе глава. — Извинявай.
Двете се храниха мълчаливо известно време.
— Хареса ли ти виното? — попита Илейн.
— Много е хубаво, благодаря.
— Едно от любимите ми е.
— Ами ако отново ти откажа? Какво ще направиш тогава?
Илейн попи устни със салфетката и отпи глътка вода.
— Имаме съвсем кратък списък с други писатели, но нито един не е толкова интересен като теб. Честно казано, Мърсър, напълно сме убедени, че си подходящият кандидат, и сме заложили всичко на теб. Ако откажеш, сигурно ще изоставим целия план и ще се заемем с нещо друго.
— Какво?
— Не мога да го обсъждам. Изобретателни сме и сме под огромно напрежение, затова най-вероятно бързо ще изготвим друг план.
— Кейбъл единственият заподозрян ли е?
— Не мога да ти отговоря. Ще ти разкрия повече, когато си вече там и си се посветила на задачата, а двете с теб се разхождаме по брега. Много неща трябва да обсъдим, включително някои идеи как да подходиш към Кейлъб. Но сега няма да кажа нищо. Поверително е.
— Разбирам. Мога да пазя тайна. Това е първото, което научих от семейството си.
Илейн се усмихна разбиращо, сякаш имаше пълно доверие на Мърсър. Сервитьорката им наля още вино и двете се заеха с храната. След като дълго мълчаха, Мърсър преглътна измъчено, пое си дълбоко въздух и каза:
— Имам студентски заем от над шейсет хиляди долара, от който не мога да се отърва. Той е бреме, което поглъща всеки мой миг и буквално ме влудява.
Илейн отново се усмихна разбиращо. Мърсър едва не я попита дали знае, но всъщност не искаше да чуе отговора. Илейн остави вилицата си и се облегна на лакти. Безшумно потупа върховете на пръстите си и каза:
— Ще се погрижим за студентския заем и освен това ще ти платим сто хиляди. Петдесет сега, петдесет — след шест месеца. В брой, с чек, в златни кюлчета, както пожелаеш. Без документи, разбира се.
Огромно бреме се вдигна от раменете на Мърсър и се изпари във въздуха. Тя се сдържа да не ахне, закри уста с ръка и примигна с насълзени очи. Помъчи се да каже нещо, но не знаеше какво. Устата ? беше пресъхнала и се наложи да отпие. Илейн наблюдаваше всяко нейно действие с присъщата си пресметливост.
Мърсър беше запленена от шанса незабавно да се освободи от оковите на студентския си заем — кошмар, който тегнеше на плещите ? вече осем години. Пое дълбоко въздух — по-лесно ли дишаше вече? — и се нахвърли над следващата кнедла с омар. Отпи глътка вино и за пръв път усети вкуса. През следващите дни щеше да опита бутилка-две.
Илейн надуши нокаут и се подготви за смъртоносния удар.
— Колко скоро можеш да си там?
— Изпитите приключват след две седмици. Но искам да преспя, преди да взема решение.
— Разбира се. — Сервитьорката се навърташе край тях и Илейн каза: — Иска ми се да опитам вашата панакота. Ти, Мърсър?
