Той заяви, че Мърсър е красива както винаги, „съвсем зряла жена“. Той си беше същият. Като че ли беше побелял още малко и се беше посбръчкал, а кожата му беше още по-загрубяла от времето, прекарано на слънце. Беше дребен и жилав и носеше неизменната сламена шапка, която Мърсър помнеше от дете. В миналото му имаше нещо съмнително, в момента тя не можеше да си спомни точно какво, но Лари беше избягал във Флорида някъде от север, май от Канада. Работеше като градинар и момче за всичко и двамата с Теса все спореха как е правилно да се грижат за цветята.
— Отдавна трябваше да дойдеш — каза той.
— Сигурно. Искаш ли бира?
— Не. Престанах да пия преди няколко години. Жена ми ме накара.
— Смени жената.
— И това съм го пробвал.
Доколкото Мърсър помнеше, той беше сменил няколко съпруги и беше ужасен флиртаджия, поне според Теса.
— Седни да поговорим.
— Ами добре. — На маратонките му имаше зелени петна, а по глезените му бяха полепнали стръкчета трева. — Моля те за чаша вода.
Мърсър се усмихна и отиде за напитките. Когато се върна, отвъртя капачката на бирата си и попита:
— Е, как я караш?
— Все същото. А ти?
— Преподавах и пишех.
— Прочетох книгата ти. Хареса ми. Гледах снимката ти на задната корица и си мислех: „О, аз я познавам. Познавам я отдавна“. Теса много щеше да се гордее, нали знаеш?
— Разбира се. Е, какви са клюките на острова?
Той се засмя и каза:
— Нямаше те цяла вечност, а сега искаш клюки.
— Какво стана със съседите? Семейство Банкрофт? — попита Мърсър и кимна през рамо.
— Той почина преди няколко години. Рак. Тя още се държи, но я настаниха в дом. Децата ? продадоха къщата. Новите собственици не ме харесват, аз също не ги харесвам.
Мърсър помнеше прямотата и красноречието му.
— А семейство Хендерсън отсреща?
— Умряха.
— С жената си пишехме няколко години след смъртта на Теса, после престанахме. Тук не се е променило много.
— Островът не се променя. Има няколко нови къщи. И брегът се застрои — появиха се модерни апартаменти близо до „Риц“. Туризмът се активизира, което сигурно е за добро. Джейн ми каза, че ще останеш няколко месеца.
— Така смятам. Ще видим. В момента нямам работа и трябва да довърша книгата си.
— Открай време обичаш книгите, нали? Помня купчините из цялата къща още докато беше малка.
— Теса ме водеше в библиотеката два пъти седмично. Когато бях в пети клас, в училище имаше състезание по лятно четене. През онова лято прочетох деветдесет и осем книги и спечелих наградата. Майкъл Куон беше втори с петдесет и три книги. Много ми се искаше да стигна до сто.
— Теса казваше, че все искаш да печелиш. На дама, на шах, на „Монополи“. Винаги държеше да печелиш.
— Май да. Сега ми се струва глупаво.
Лари отпи от водата и изтри уста с ръкава на ризата си.
— Старото момиче наистина ми липсва — заяви той, загледан към океана. — Постоянно се чепкахме за цветните лехи и торовете, но тя беше готова на всичко за приятелите си.
Мърсър кимна, но не каза нищо. След дълго мълчание той додаде:
— Извинявай, че заговорих за това. Знам, че още ти е трудно.
— Може ли да те попитам нещо, Лари? Никога не съм говорила с никого за случилото се с Теса. След погребението прочетох историите по вестниците, но има ли нещо, което не знам? Има ли нещо скрито?
— Никой не знае. — Той кимна към океана. — Двамата с Портър били в открито море, на три-четири мили навътре, сигурно още са виждали острова, когато бурята връхлетяла изневиделица. От онези късни следобедни бури през лятото, но много силна.
— А ти къде беше?
— Вкъщи. Изведнъж небето почерня и се изви вятър. Рукна силен дъжд. Порой. Повали няколко дървета. Токът спря. Казват, че Портър изпратил сигнал за помощ, но сигурно вече е било твърде късно.
— Десетина пъти съм се качвала на тази лодка, но не си падам по плаването. Винаги съм го смятала за твърде горещо и отегчително.
