— Портър беше опитен моряк и както знаеш, беше луд по Теса. Не говоря за романтика — беше двайсет години по-млад, по дяволите.
— Не съм сигурна, Лари. Двамата бяха страшно близки и когато поотраснах, започнах да ги подозирам. Веднъж намерих чифт негови платнени обувки в гардероба ?. Просто тършувах, както правят децата. Нищо не казах, само си го отбелязах наум. Останах с впечатлението, че Портър прекарва доста време в къщата, когато ме няма.
Лари клатеше глава.
— Не. Да не мислиш, че нямаше да разбера?
— Сигурно щеше.
— Идвах три пъти седмично да наглеждам градината. Ако някакъв тип се навърташе наоколо, нямаше да го пропусна.
— Добре. Обаче тя много харесваше Портър.
— Всички го харесваха. Свестен тип. Така и не откриха нито него, нито яхтата.
— Но търсиха, нали?
— Разбира се, най-голямото издирване, което съм виждал. Всяка лодка на острова излезе в морето, включително и аз. Бреговата охрана, хеликоптери. По изгрев един човек, излязъл да тича, намерил Теса на северния пристан. Доколкото помня, беше два-три дни по-късно.
— Тя плуваше добре, но никога не слагахме предпазните жилетки.
— В онази буря жилетка нямаше да помогне. Никога няма да разберем какво се е случило. Съжалявам.
— Просто попитах.
— Най-добре да тръгвам. Мога ли да направя нещо за теб? — Лари се изправи и протегна ръце. — Имаш ми телефона.
Мърсър също се изправи и го прегърна леко.
— Благодаря, Лари. Радвам се, че те видях.
— Добре дошла.
— Благодаря.
9
По-късно през деня Мърсър събу сандалите си и се запъти към брега. Дъсчената пътека тръгваше от верандата и се издигаше и спускаше по дюните, които бяха недостъпни, защитени със закон.
Разхождаше се и както винаги се оглеждаше за костенурки. Бяха застрашен вид и Теса усърдно се грижеше за опазването им. Хранеха се с морски овес и спартина, които растяха по дюните. Когато стана на осем, Мърсър вече познаваше растенията — пясъчния елимус, юката и пясъчната лилия. Теса я беше научила да ги разпознава и очакваше от нея да ги помни на следващото лято. Единайсет години по-късно внучката ? още ги знаеше.
Мърсър затвори тясната портичка зад гърба си, приближи се до водата и тръгна на юг. Подмина неколцина разхождащи се по плажа, които ? кимнаха и се усмихнаха. Повечето водеха кучета на каишка. Някаква жена крачеше право срещу нея. С безукорно колосаните си шорти в цвят каки и раираната памучна риза, наметната на раменете, тя приличаше на манекенка от каталог на „Джей Крю“. Мърсър скоро я позна. Илейн Шелби ? се усмихна и я поздрави. Двете се здрависаха, закрачиха рамо до рамо и нагазиха в пяната на прибоя.
— Е, как е вилата? — попита Илейн.
— В добро състояние. Леля ми Джейн е държала нещата под контрол.
— Разпитва ли те много?
— Всъщност, не. Зарадва се, че искам да постоя в къщата.
— И имаш време до началото на юли?
— Докъм четвърти юли. Сестра ми и семейството ? ще дойдат за две седмици след това, така че тогава изчезвам.
— Ще ти намерим стая наблизо. Ще има ли други наематели?
— Чак през ноември.
— Дотогава ще си приключила — по един или друг начин.
— Щом казваш.
— Две първоначални идеи — бързо мина на въпроса Илейн.
Отстрани изглеждаше като невинна разходка край морето, но всъщност беше важна среща. Един голдън ретривър на каишка искаше да ги поздрави. Погалиха го по главата и размениха обичайните любезности със собственика. Когато отново закрачиха, Илейн каза:
— Първо, важно е да не ходиш в книжарницата. Нека Кейбъл да те потърси, не обратното.
