се съберат и започнат да говорят един за друг.
Настана тишина. Всяка се отдаде на питието си.
— Има и няколко любители на самиздат — отбеляза Майра. — Пишат книги, публикуват ги онлайн и се наричат писатели. Отпечатват няколко броя и ги раздават в книжарницата, тормозят Брус да ги сложат до входа и се отбиват през ден да искат процент от продажбите. Страшни досадници. Той има отделна маса за книги самиздат и все се кара с някой такъв автор за разположението. С интернет вече всеки е издаван писател, нали така?
— А, знам — реагира Мърсър. — Докато преподавах, оставяха книги и ръкописи на предната ми веранда, обикновено с дълго писмо, което описва колко прекрасна е творбата им и колко биха се радвали да напиша няколко реда за рекламата.
— Е, разкажи ни за преподаването — тихо каза Лий.
— О, много по-забавно е да си говорим за писатели.
— Аз се сетих за един — обади се Майра. — Казва се Боб, но пише под псевдоним Джей Андрю Коб. Наричаме го Боб Коб. Лежал е шест години във федерален затвор заради някакво корпоративно провинение и се е научил да пише. Горе-долу. Издал е четири-пет книги за онова, което познава най-добре — корпоративния шпионаж. Много са забавни. Не е лош писател.
— Мислех, че си е заминал — отбеляза Лий.
— Държи апартамент близо до „Риц“ и край него все се навърта някое момиче, с което се е запознал на плажа. Наближава петдесетте, а момичетата са два пъти по-млади. Но е чаровник и разказва страхотни истории за затвора. Внимавай, когато си на плажа. Боб Коб винаги дебне.
— Ще си го запиша — усмихна се Мърсър.
— За кого друг да поклюкарим? — отпи голяма глътка Майра.
— Засега ми е достатъчно, Майра — възпря я Мърсър. — Няма да ми е лесно да запомня и тези имена.
— Скоро ще се запознаеш с тях. Постоянно се навъртат около книжарницата, а Брус винаги кани някого на питие или на вечеря.
Лий се усмихна и остави чашата си.
— Хайде да го направим тук, Майра. Да дадем вечеря и да поканим всички прекрасни хора, които одумваме вече цял час. Отдавна не сме имали гости, все ходим у Брус и Ноел. Да посрещнем официално Мърсър на острова. Какво ще кажеш?
— Страхотна идея. Прекрасна! Ще поверя храната на Дора, а ние с теб ще почистим къщата. Как ти се струва, Мърсър?
Мърсър вдигна рамене и осъзна, че би било глупаво да възразява. Лий отиде да си налее ново питие и да донесе виното. През следващия един час планираха партито и спореха кого да поканят. С изключение на Брус и на Ноел всички други евентуални гости имаха някакво бреме от миналото — колкото по-тежко, толкова по-добре. Очертаваше се паметна вечер.
Беше тъмно, когато Мърсър най-сетне успя да се откопчи. Домакините ? настояха да остане за вечеря, но когато Лий се изпусна, че в хладилника имат само остатъци от обяда, Мърсър разбра, че е време да си върви. След три чаши вино не беше в състояние да шофира. Поскита из центъра на града и се вля в потока от туристи по главната улица. Намери си все още отворено кафене и уби около час на бара с лате и някакво лъскаво списание, което рекламираше острова и най-вече страхотните му агенти по недвижими имоти. В книжарницата отсреща беше оживено, затова Мърсър накрая се приближи и огледа красиво аранжираната витрина, но не влезе. Запъти се към притихналото пристанище, където седна на една пейка, за да се любува на корабите, които леко се поклащаха върху водата. Ушите ? още бучаха от лавината клюки, която я беше засипала преди малко. Тя се засмя тихо, като си представи как Майра и Лий се напиват, бълват дим и все повече се палят за вечерята.
Беше едва втората ? нощ на острова, но имаше чувството, че започва да се вписва в обстановката. Питиетата с Майра и Лий сигурно въздействаха така на всеки посетител. Горещото време и соленият въздух подпомагаха осъществяването на прехода. А когато нямаш дом, за който да копнееш, няма как да изпитваш носталгия. Мърсър стотици пъти се беше питала какво точно търси тук. Въпросът продължаваше да се върти в главата ?, но и започваше бавно да избледнява.
3
Връхната точка на прилива беше в три и двайсет и една през нощта и точно тогава костенурката се плъзна по брега и спря сред морската пяна да се огледа. Беше дълга малко повече от метър и тежеше близо сто и шейсет килограма. Беше прекарала в морето вече две години и се завръщаше на същото място, най-много на петдесетина метра от предишното си гнездо. Запълзя бавно — неудобно и неестествено движение за нея. Напредваше с мъка, като се придърпваше с предните си крака и се избутваше по-силно със задните. Почиваше си често-често — да огледа брега, да потърси суша и да се озърне за дебнеща опасност, за хищник или необичайно движение. Ако не забележеше, костенурката продължаваше напред и оставяше характерна следа в пясъка, която съюзниците ? скоро щяха да намерят. На трийсетина метра навътре по брега, в подножието на една дюна, тя намери своето място и се зае да изравя излишния пясък с предните си крака. С помощта на задните, които използваше като лопати, костенурката започна да копае основната дупка — обла и плитка
