7
Движението по главната улица беше слабо, а тротоарите бяха пълни с туристи, пристигнали в града за празника. Мърсър паркира в една пряка и отиде пеша до книжарницата. Успя да остане незабелязана от Брус и се качи в кафенето на горния етаж, където хапна сандвич и прегледа „Таймс“. Той мина покрай нея да си вземе еспресо и се учуди, че я вижда.
— Имаш ли време да подпишеш книгите?
— Затова съм дошла.
Тя го последва долу, до стаята с първите издания, където той затвори вратата зад тях. Два големи прозореца бяха отворени към първия етаж и недалече от двамата клиенти разглеждаха книги по рафтовете. В средата имаше стара маса, отрупана с документи и папки.
— Това кабинетът ти ли е? — попита Мърсър.
— Един от кабинетите. Когато няма много хора, се промъквам тук да поработя.
— А кога няма много хора?
— Книжарница е: днес е натоварено, но утре ще бъде празно.
Той отвори шкафа и извади две книги с твърди корици на „Октомврийски дъжд“. Подаде ? химикалка.
— Отдавна не съм подписвала такава книга — призна тя.
Брус разгърна първата книга на титулната страница и Мърсър написа името си, после направи същото и с втората книга. Брус остави едната книга на масата, а другата върна на мястото ? на рафта. Първите издания бяха подредени азбучно по фамилия на автора.
— Какви са тези книги? — попита Мърсър и махна с ръка към стената от книги.
— Всички са първи издания на писатели, давали автографи в книжарницата. Всяка година организираме поне сто премиери, затова за двайсет години се е оформила солидна сбирка. Проверих и установих, че в очакване на пристигането ти преди години съм поръчал сто и двайсет книги.
— Сто и двайсет ли? Толкова много?
— Имам Клуб на първите издания с около стотина мои клиенти, които купуват всяка книга с автограф. Доста е успешен, между другото. Ако гарантирам сто продадени книги, издателите и писателите охотно ни включват в маршрута си.
— На всички представяния ли идват тези хора?
— Де да беше така. Обикновено идват около половината, което си е добра публика. Трийсет процента живеят извън града и получават книгите си по пощата.
— Какво се случи, когато прекратих обиколката?
— Върнах книгите.
— Много съжалявам.
— Част от работата е.
Мърсър тръгна покрай стената, оглеждайки рафтовете с книги, някои от които ? бяха познати. Имаше само по един екземпляр. Къде бяха другите? Брус беше върнал на мястото и нейната книга, а втората беше оставил на масата. Къде ги държеше?
— Сред тези има ли ценни? — попита Мърсър.
— Всъщност, не. Сбирката е впечатляваща и означава много за мен, защото съм привързан към всяка книга, но стойността им не е голяма.
— Защо?
— Първите издания имат прекалено голям тираж. Твоят роман излезе в пет хиляди — не е много, но за да бъде една книга ценна, трябва да е рядка. Понякога все пак вадя късмет. — Брус се пресегна нависоко, смъкна една книга и ? я подаде. — Помниш ли „Пияни във Фили“? Шедьовърът на Джей Пи Уолтхол?
— Разбира се.
— Спечели Националната литературна награда на САЩ и „Пулицър“ през хиляда деветстотин деветдесет и девета година.
— Четох я в колежа.
— Попадна ми сигнална бройка. Прочетох я, разбрах, че има потенциал, и поръчах няколко кашона, но преди писателят да каже, че няма да прави обиколка. Издателят нямаше пари, пък и поначало не беше особено съобразителен, затова пусна първи тираж от шест хиляди броя. Не беше зле за първи роман, но изобщо не беше достатъчно. Е, печатането прекъсна, когато профсъюзът вдигна стачка. Само хиляда и двеста броя от книгата успяха да излязат от печатницата, преди да спрат работа. Извадих късмет, че моите бройки пристигнаха. Първите критики бяха безумно добри, а вторият тираж — в различна печатница — беше двайсет хиляди. Третият тираж — двойно по-голям, и така нататък. Накрая се продадоха един милион екземпляра от книгата с твърди корици.
Мърсър отвори книгата и видя думите „Първо издание“.
