— Не знам. Кой знае защо, не ми се струва редно.
— В добро състояние ли са?
— Така ми се струва. Не съм специалист, но ги съхранявах добре. Почти не съм ги докосвала.
— Може ли да ги видя?
— Не знам. Това ще е само началото. Ако ти покажа книгите, ще направим първата стъпка към сделка с тях.
— Поне ми позволи да ги видя.
— Не знам… Имаш ли тези заглавия в колекцията си?
— Да, имам всички книги на Джеймс Лий Бърк и всички на Кормак.
Мърсър погледна към рафтовете, сякаш търсеше книгите.
— Не са там — уточни Брус. — При редките книги долу са. Соленият въздух и влагата съсипват хартията, затова държа най-ценните си притежания в трезор с контролирана температура. Искаш ли да ги видиш?
— Може би по-късно — успя да отговори незаинтересовано Мърсър. Всъщност беше смайващо равнодушна. — Имаш ли представа колко биха стрували тези двете, само най-общо?
— Разбира се — бързо отговори той, сякаш беше очаквал въпроса. Извърна се към компютъра върху бюрото си, натисна няколко клавиша и огледа екрана. — Купих първото издание на „Затворникът“ през деветдесет и осма година за две хиляди и петстотин долара, така че сигурно е поскъпнало двойно. Зависи от състоянието на книгата, което ще преценя едва когато я видя, разбира се. Купих още един екземпляр през две и трета за три хиляди и петстотин.
Той продължи да разглежда екрана. Мърсър не го виждаше, но явно там беше списъкът на обширната му колекция.
— Имам и екземпляр от „Кървав меридиан“, купен от един приятел в Сан Франциско преди около десет години. Девет, за да съм съвсем точен, да видим… за две хиляди долара, но обложката беше малко скъсана и имаше следи от захабяване. Не беше в отлично състояние.
Ами просто си купи фалшива обложка, помисли си Мърсър — вече беше осведомена за бизнеса. Вместо това възкликна, уж приятно изненадана:
— Сериозно ли? Толкова ли са ценни?
— Не се съмнявай в мен, Мърсър, това е любимата ми част от работата. Печеля повече от търговия с редки книги, отколкото от продажбата на нови. Извинявай, сигурно звучи като самохвалство, но много обичам тази част. Ако решиш да продадеш книгите, с радост ще ти помогна.
— На обложките имат баркод на библиотеката. Това ще намали ли стойността им?
— Не особено. Баркодът може да се отстрани, а аз познавам всички реставратори в бранша.
И вероятно всички фалшификатори.
— Как да ти ги покажа? — попита Мърсър.
— Сложи ги в торба и ги донеси тук. — Той замълча и се завъртя на стола към нея. — Или по-добре, мога да се отбия във вилата. Иска ми се да я разгледам. От години минавам оттам с колата и според мен това е една от най-красивите къщи на брега.
— Наистина не ми се иска да разнасям книгите.
9
Следобедът се влачеше протяжно и по едно време Мърсър не устоя на изкушението и се обади на Илейн да я осведоми как се развиват нещата. Планът им напредваше по-бързо от очакваното и Брус беше готов да сложи ръка на книгите. Намерението му да се отбие във вилата беше невероятно добро развитие, поне според Илейн.
— Къде е Ноел? — попита тя.
— Замина за Франция, струва ми се. Магазинът ? е затворен за неопределено време. Купува стока.
— Идеално — отсъди Илейн.
Беше научила това още в деня, преди Ноел да отлети от Джаксънвил за Атланта, където щеше да се качи на директен полет на „Еър Франс“ за Париж в шест и десет следобед. Дамата беше пристигнала навреме на летище „Орли“ в седем и двайсет сутринта и беше взела полета в десет и четирийсет за Авиньон. Техният човек на място я беше проследил до апартамента ? на Рю д’Алже в старата част на града.
Когато Брус пристигна във вилата на Мърсър няколко минути след шест, Ноел беше на късна вечеря с красив французин в „Ла Фурше“, известен малък ресторант на Рю Расин.
А Мърсър вече надничаше през щорите на прозореца. Брус беше дошъл със своето порше кабриолет, което тя беше видяла паркирано пред Марчбанкс Хаус. Беше с къси панталони в цвят каки и спортна риза. На четирийсет и три години, той беше строен и стегнат, с хубав тен и макар още да не
