— Беше трагедия.
— Нямаш ли копие?
— О, не. Тя донасяше ръкописа тук за няколко дни и ме караше да го чета, докато продължаваше да работи. Параноично се опасяваше, че някой ще открадне шедьовъра ?, затова зорко бдеше над него. Клетото момиче, държеше се параноично за много неща. Накрая се отнасяше нанякъде с лекарствата и гласовете, които чуваше, и аз нищо не можех да направя. Честно казано, по онова време вече се стремях да я избягвам.
Двамата поразсъждаваха над трагедията за около минута, отпивайки бавно шампанското си. Слънцето беше залязло и верандата беше притъмняла. Никой не беше споменал за вечеря, но Мърсър щеше да откаже. Бяха прекарали заедно предостатъчно време за един ден.
— Великолепна история — отбеляза тя.
— Коя? За Дикенс, Фокнър, Зелда или Талия? Материалът е огромен.
— И ти просто ми го подаряваш?
Брус се усмихна и сви рамене.
— Вземи го, ако искаш.
— Историите за Дикенс и Фокнър са истина, нали?
— Да, но най-хубавата е за Зелда и Хемингуей. Париж през двайсетте години на двайсети век. Изгубеното поколение, толкова колоритен фон и толкова много събития. Двамата със сигурност са се познавали. Фицджералд и Хемингуей били приятели по чашка, а американците си устройвали купони заедно. Хемингуей постоянно свалял дамите — женил се е четири пъти — и бил доста смахнат. Ако идеята попадне в подходящи ръце, може да стане толкова сладострастна, че дори Майра ще я одобри.
— Мога само да си мечтая.
— Не си много ентусиазирана.
— Не се чувствам сигурна в историческата проза. История ли е или измислица? По някаква причина ми се струва непочтено да се бъркам в живота на реални личности и да ги карам да правят неща, които всъщност не са вършили. Да, мъртви са, но това дава ли право на писателите да превръщат живота им в романи? Особено личните им дела?
— Непрекъснато се случва и се продава.
— Вероятно, но не съм сигурна, че е за мен.
— Четеш ли тези писатели — Фокнър, Хемингуей, Фицджералд?
— Само ако се налага. Старая се да избягвам мъртвите бели мъже.
— И аз. Предпочитам реални хора, които познавам. — Той пресуши чашата си и я остави на масичката помежду им. — Трябва да вървя. Разходката ми беше много приятна.
— Благодаря за шампанското — каза Мърсър. — Ще те изпратя.
— Мога и сам да намеря изхода — каза той и докато минаваше зад гърба ?, я целуна по главата. — До скоро.
— Лека нощ.
11
В осем часа на следващата сутрин Мърсър седеше до масичката, вперила поглед в океана и забравила за лаптопа. Мечтаеше за нещо, което не би могла да опише, ако я попитаха, когато я стресна телефонът. Беше Ноел, звънеше от Франция, където беше вече ранен следобед. Поздрави Мърсър със сърдечно „бонжур“ и се извини, че я безпокои във време за писане, но искала да я чуе, преди денят да превали. Обясни, че мъж на име Джейк ще бъде в магазина ? на следващия ден и би могъл да се срещне с Мърсър. Джейк бил любимият ? реставратор и бояджия и се отбивал от време на време. Щял да ремонтира някакъв бюфет в сутерена, така че моментът бил подходящ Мърсър да поговори с него за писалището. Магазинът щял да бъде затворен и заключен, но Джейк имал ключ. Мърсър ? благодари и двете побъбриха няколко минути за едно друго във Франция.
Щом приключиха разговора, Мърсър се обади на Илейн Шелби, която беше във Вашингтон. Мърсър ? беше изпратила дълъг имейл миналата нощ с всички подробности от събитията през деня и разговорите, така че Илейн беше съвсем наясно. И неочаквано прецени, че Мърсър би могла да огледа и двата сутерена в един и същ ден.
Мърсър звънна на Брус на обед и му каза, че приема предложението му за двете книги. Съобщи му, че на следващия ден ще се срещне с Джейк и може да мине през книжарницата да си получи чека. Освен това наистина много искала да види онзи екземпляр на „Спасителят в ръжта“.
— Идеално — отговори той. — Какво ще кажеш за обяд?
— Чудесно.
