Брус се усмихна и се умълча за кратко.
— Не нахалстваш, но нека бъдем дискретни. Преди няколко години купих непокътнат екземпляр от „Спасителят в ръжта“ за петдесет хиляди. Селинджър рядко е подписвал шедьовъра си, но тази книга е подарил на редактора си, който я е пазил в семейството си с години, буквално недокосната. В безупречно състояние е.
— Как я намери? Извинявай, но ми е изключително интересно.
— От години се носеха слухове, вероятно подхранвани от самия редактор, който бил доста съмнителен тип, и от семейството му. Издирих един от племенниците, взех самолета до Кливланд, проследих го и го увещавах, докато не ми продаде книгата. Изобщо не е излизала на пазара и доколкото ми е известно, никой не знае, че я притежавам.
— И какво ще я правиш?
— Нищо. Просто си я имам.
— Кой я е виждал?
— Ноел и неколцина приятели. Ще ми бъде приятно да ти я покажа заедно с другите неща в колекцията.
— Ще се радвам. Но да се върнем на въпроса — кажи ми за Кормак.
Брус се усмихна и взе „Кървав меридиан“.
— Чела ли си го?
— Опитах се, но има прекалено много насилие.
— Малко съм озадачен, че човек като Теса е почитател на Кормак Маккарти.
— Тя четеше непрекъснато, стига книгите да са от библиотеката.
Брус разгледа книгата и заяви:
— Понапукана е на гръбчето, вероятно от времето, и е малко избеляла. Като цяло обложката е в добро състояние.
Той огледа и форзаците, отгърна на титула и на авантитула и внимателно прочете написаното. Прелисти още страници, почти толкова бавно, колкото ако четеше. После тихо каза:
— Обичам тази книга. Петият роман на Маккарти и първият му за Запада.
— Мъчих се петдесет страници — каза Мърсър, — но насилието е твърде натрапчиво и отблъскващо.
— Да, така е — съгласи се Брус, но продължи да разлиства страниците, сякаш насилието му доставяше удоволствие. Накрая внимателно затвори книгата. — Почти безупречен екземпляр, както казваме в бранша. По-хубав от този, който имам.
— И колко плати за него?
— Две хиляди преди девет години. Сега бих ти предложил четири хиляди за тази и сигурно просто ще я запазя за себе си. Четири хиляди е максимумът.
— Това прави десет хиляди за двете книги. Нямах представа, че струват толкова.
— Знам си работата, Мърсър. Десет хиляди е хубава сделка и за теб, и за мен. Искаш ли да ги продадеш?
— Не знам. Трябва да си помисля.
— Добре. Няма да те притискам. Но моля те, позволи ми да пазя екземплярите в трезора си, докато мислиш. Както ти казах, соленият въздух е безмилостен.
— Разбира се. Вземи ги. Дай ми няколко дни да реша.
— Не бързай. Така… да не забравим шампанското.
— Да, разбира се. Вече наближава седем.
— Изобщо не забелязах — каза Брус, стана и взе книгите. — Хайде да го изпием на плажа и да се поразходим. Не ходя често на брега с моята работа. Обичам океана, а много дни дори не го виждам.
— Добре — съгласи се тя след леко колебание.
Нищо не може да се сравни с романтична разходка край прибоя с мъж, който твърди, че е женен. Мърсър взе малка картонена кутия от плота и му я подаде. Той прибра книгите вътре, докато тя вадеше шампанското от хладилника.
10
Отне им близо час да стигнат до „Риц“, а докато се върнат във вилата, сенките вече падаха напреки на дюните. Чашите им бяха празни и Мърсър побърза да налее. Брус се отпусна в люлеещия стол на верандата, а тя седна до него.
